Съдържание :

1. Общ изглед на носиите
2. Елементи от мъжката носия
3. Елементи от женската носия
4. Сукманена носия
5. Украса на главата социален характер на облеклото
6. Накити
7. Фото галерия


Общ изглед на носиите

Момчетата докъм десетата си година и повече годишнина носят т.нар. аба – дълга до глезените шаячна дреха , закопчавана отпред, обличана над ризата, също така дълга ,но затворена.
Мъжете са по-ниско или по-високо остригани. До края на турското робство мъжете са носели перчем или чомбас – по-дълга коса на върха на главата, който понякога е бил и сплитан. Мустаците за мъжете са били задължителни. Възрастните мъже освен чомбас са носели и дълги бради.
Зимно време и мъжете и жените обували чорапи или навуки (навуща), и отгоре цървули от сурова говежда, биволска или свинска кожа. Приготвят ги саморъчно от продълговати правоъгълни или закръглено изрязани откъм краищата късове кожа. В зависимост от тези форми на кожата се получават два типа цървули – с остри върхове (урушки) или без върхове – връвчанки или по-рядко мишки. Разпространението на двата типа е еднакво с разпространението на чернодрешното облекло (урушките) и на белодрешното облекло (връвчанките), и то най-вече в района на женската двупрестилчена носия. Връвчанките постепенно отстъпват на урушките, като на места остават по-дълго време у жените.
Цървулите се обуват обикновено върху плетени дебели вълнени чорапи или навити около стъпалата и по-високо дебели и широки бели вълнени навои (навуща), пристягани с върви или ремъци. Носенето на чорапи е повече празнично, а на навои – повече всекидневно. Навоите са присъщи на мъжкото облекло, но някъде ги носят и жените зимно време най-вече в района на белодрешковците.
Калцуните са по-късен етап на навущата. Те са от същата дебела вълнена тъкан. Калцуните са с стъпала и горнища, които стигат до коленете. В някои западнобългарски краища жените носят плетени калци – чорапи без стъпала, които са високи до коленете. Също такива калци, ушити от бял шаяк и наричани дизове, са носели мъжете в Никополско и другаде в Северозападна България, гащите на които са били къси до колената и с широки крачоли.
Общ за мъжките и женските облекла е поясът от домашна вълнена тъкан.
Гунята е отдебела козинява иливълнена тъкан, много добре затепана. Най-често без ръкави, в вид на пелерина, и е с качулка. В Източна България има и с ръкави, а в южната природопска част е без качулка и без ръкави с дорамни отвори за ръцете. При тия гуни има два одновни типа кройки : единият е саичен – отвесно съшити неизкроени гръб и предници и с клинове отстрани. Другият е съшит от хоризонтално наредени неизкроени платове. Първообразът на втория тип е т. нар. родопски овчарски шал, който се състои от съшити един до друг хоризонтално два неизкроени плата.
Особено голямо място заема кебето на пастирите в западните райони на Родопите (Доспат и Чеч); състои се в простото съшиване на един прегънат плат (1.75х1.35см) по начин, колкото да се образуват рамене, а на средата в горния край се пришива качулка от друг къс на този плат. Този плат е изтъкан на прав стан.

Други елементи от мъжкото облекло

Риза

Тя е винаги от бяло платно с туникообразна кройка, дълга е донад коленете, има ниско или високо огърлие или до китките не много широки ръкави с маншети за младите и без маншети за старите мъже. Често пъти мъжките ризи са покрити с везмо по огърлието, покрай пазвения разрез или по ръкавите. Различията са повече в означенията на дрехата: кошуля у белодрешковците и риза у чернодрешковците. В съответните райони тия названия са и при женската риза. Обща традиция у мъже и жени е неносенето на долни гащи.

Пояс

Всички мъже носят до 20-30 см широк и до 2.5 – 4 м дълъг вълнен пояс, най-често черен, тъмночервен, по-светло червен или тъмносин. Пояси с бял цвят са изключение. Съществуват и различия и в начина на опасването на разни места. Пастирите обикновено опасват допълнително върху тъкания пося и кожен – силях. Последният е с различни прегради, служещи като джобове. Вместо силях често опасват върху вълнения пояс тесен ремик (колан, каиш), закопчаван с обикновена тока (белчуг).

Калпак

Шапката (гугла, калпак), която носят мъжете, е от агнешка или овча кожа, полусферична или цилиндрична по форма с сравнително високо остригана вълна навън или кожена подплата отвътре. Цилиндричните форми обикновено не са носени с издърпване нагоре, а биват нагънати така, че да се приближават до плоските.

Накити

Мъжкото облекло не е съчетано с металически накити освен у богатите среди, които са употребявали броеници, кюстеци за часовниците, пръстени, цигарлъци и табакери. В повечето случаи при мъжките накити няма пряко наследство от по-дълбока старина. С накитите се означава и социалното различие в обществото.

Други елементи от женската носия

Риза

Ризата има две различни кройки. Най-широко разпространена е правата (туникообразната) кройка, срещана при всички типове облекло. Тя е винаги дълга до глезените, с дълги, широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. По-ограничено разпространение има бърчанката риза, позната само в Северна България и при двупрестилчения тип носии. Предният и задният плат при нея не са непосредствено продължение един на друг, а са отделни. Завършват при огърлието и с ситен набор образуват отвора за врата. За да се получи необходимата ширина, в областта на рамената се пришива между двата плата на тия места по една триъгълна вставка, а клиновете са с сравнително широки върхове и се съединяват с ръкавите. Освен това в ъгъла между ръкава и клина се слага и допълнително четириъгълна вставка, която и на раменната, се нарича латица, алтица. Тази риза се използва и на горно облекло през лятото, тъй като върху нея в горната част на тялото не се облича друга дреха. Затова е и извънредно богато украсена с везба най-вече по пазвите, ръкавите, дори откъм гърба. Бърчанките имат пазвен разрез по средата или отстрана на гърдите. Сравнително често е и полуманшетното набиране на ръкавите при бърчанката. Само спорадично се срещат женски ризи и с други кройки.

Вчесване

При вчесването и забраждането е е спазвано строго правилото, според което момите в топло време ходят с непокрити глави. Косите са оставяни винаги дълги. Прическите са обикновено три вида:
а) сплитането в косичник, който започва от тила или обединява множество малки сплитки от двете страни над ушите и се спуска откъм гърба;
б) двусплитно вчесване с спуснати също по гърба сплитове. И при двата вида косата се разделя на прав път като се започне от средата на челото.;
в) на много плитки, спускани по гърба. Обикновено е спазено условието броят на момините плитки да е тек. Омъжените се сплитат на два сплита или на повече, но винаги чифт. Само в редки случаи при женитбата косата на невестата е била отрязвана (Силистренско, Преславско) или подрязвана на бретон (Сливенско) и у малоазийските българи. Подрязаните коси в Сливенско са и силно почерновани.

Забраждане

Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането с нарочна кърпа се закрива напълно косата или се оставя да се виждат ограничени части от нея. Най-широко разпространено е обикновеното забраждане, което се състои с бяла или цветна забрадка от широк квадратен тънък фабричен прегънат по диагонал. Средният от така образуваните три върха обвива сплитките, а страничните, промушнати под тях, са издигнати нагоре и вързани един за друг на темето на главата. По-елементарна форма от това забраждане е оставянето на кърпата просто прикрепена към главата, като трите й върха падат свободно един отдире и двата други отстрани. Тези случаи се увеличават, когато кърпата се намята не направо върху косата, а върху сложена на главата шапчица. Това намятане е повече за лятно време. Разновидност на това забраждане е прокарването на страничните краища под гушата и завързването им пак отгоре на темето, а така също и забраждането с фекел в Софийско. При този случай кърпата се стяга около главата, като страничните й краища, кръстосани, остават под средния. Кърпата при тила се забожда в косата с голяма игла. При стягането кърпата се изтегля към средата на темето, та се образува един вид чучул.

Накичване

Накичването на главата у девойки и млади жени става обикновено с градински и полски цветя, затъквани зад уши, на ухо с цвета напред. При забраденост цветето се затъква отстрана под завързаните краища на забрадката. Често и любимо е украсяването на главата с птичи пера – петлюви или гривици (завити пера) от патка или обикновени кокоши пера, боядисани червено, зелено и др. Обикновено по.едрите пера се затъкват отстрани или отдире в тила с върховете нагоре. Накит от такива пера, пришити към платнена ивичка през челото се нарича крондил. За по-тържествени случаи се използват паунови пера.
До края на ХІХ в. необходимо допълнение на вчесването и забраждането е бил косичникът, състоящ се от сплитки собствена или чужда коса, или пък от вълнени върви и гайтани, които са стигали ниско до под коленете. Тия сплитки обикновено са отрупани с металически украшения – сребърни монети, раковинки или мъниста. Поради тежината си тъй бива окачван на главата с нарочно шапковидно платче или пък направо към шапката (каицата) в Западна България.

Накити

-телък – металическа плочка върху женската шапчица под забрадката
- обеци, гривни, пръстени, чапрази (на колана).
Има носии, при които отрупаността с такива накити е особено голяма (Габровско и др.).

Сукманена носия

Това е дебела вълнена тъмноцветна дреха с затворена туникообразна кройка като на ризата. Най-често сукманът е без ръкави, но има и с дълги ръкави (Средногорско) и с ръкави до лактите (Ихтиманско-Самоковско). В редки случаи има летни сукмани от бяла конопена или памучна тъкан (Трънско, Малкотърновско, Дедеагачко).
Разпространението на този тип женско облекло заема широка ивица на юг от двупрестилченото – от западната граница на страната до Черно море. На юг границата му включва Трънско, Брезнишко, Софийско, Самоковско, след което върви по северните склонове на Родопите, като в Асеновградско свива на юг и обгражда Ксантийско и Смолянско, а след това на север от Пловдив и Чирпан и източно от Стара Загора свива пак на юг, за да обхване почти цяла Тракия източно от двупрестилчените носии, тъй като сукманът се употребява редом с двете престилки като зимно облекло или само за у дома.
Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. При по-широка тъкан клиновете му стигат до областта на талията, дори бива стесняван още повече с дипла. В някои райони подмишното разширяване става с отделна изрязка от плата. На много места страничните клинове са повече от два (Пирдопско, Панагюрско, Карловско, Тетевенско). По-особена е кройката на сукмана при еркечко-голичката носия (Поморийско) и у разселници от тия две села в Варненско и Провадийско. Дрехата им се състои от горна част – елече, наричана чапак, чипак, и долна – поли. Особеното в случая е и твърде високото подгръдно съединяване на тия две части.
Кроежът на сукмана, както и на всички по-старинни дрехи у българите, е съобразяван с ширината на плата.
Характерно за сукмана е и това, че в най-многото случаи върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя е постигана предимно с везмо или с пришиване на цветни сукна по полите или по ръкавите. Богата е украсата на сукманите с изплитани разноцветни върви, гайтани, а по-късно с разни ширити, плетеници или дантели.
Характерно за сукманените носии е наличността само на предна престилка (прегач, фуста). В всички случаи тя е цветна, обикновено рязко очертаваща се на черния фон на сукмана, червена, зелена, жълта, дори бяла. В някои случаи пъстротата й е допълвана с бродерия. В западните предели на сукманения тип обаче съществуват носии и без престилки. Сукманите при тях са извезани отпред (Трънско, Софийско). Тази безпрестилченост продължава и по на изток – в Пирдопско, с почти никаква украса. Естетиката в тоя случай се изразява в обилна надипленост поради многото клинове на дрехата.
За сукманената носия е характерен и поясът, който в най-многото случаи е дълга и широка към 20-25 см. вълнена тъкан, обикновено червен, оранжев или тъмновинен. Увива се гладко и стегнато няколко пъти около тялото. Само при западните безпрестилчени сукманени носии се употребява тесен пояс (4-5 см), наричан зункя или колан, или пък само еднократно опасващ колан с сребърни пафти. При някои източнобългарски сукмани поясът е и пъстроцветен, с което се различава от мъжките. Само на едно място, и то в ограничен обсег (Сливенско, Ямболско) се употребява тесен, почти въжеобразен плетен пояс, наричан уйца (ивица).
Най-постоянната горна дреха за хладно време при сукманеното облекло е салтамарката – по кройка еднаква с абата при мъжкото чернодрешно облекло. Разликата е в по-бедната украса, а ако не е бедна, тя е с сърма (Среднородопско). При софийската носия зимна или тържествена празнична дреха е черното безръкавно дълго менте с изразително клината кройка и недопиращи се предници. По кройка и украса в хълбоците то е подобно, но глухчето в Северозападна България, от което се различава по цвят и украса. От същата кройка е и широко разпространеното черно джубе при сукманените носии в Западно Средногорие, което не е така украсено и е почти само празнична и венчална дреха.
В западните сукманени носии, кожухът е постоянна зимна дреха и за жените, но само в неговата къса и винаги клината кройка, така както е клинат и дългият до под коленете мъжки кожух в тази област.
При сукманената женска носия е запазена и една от най-несложните горни дрехи в българското облекло – кича при еркечко-голичката носия, както и при хасковската и първомайската женска и мъжка носия в бял цвят и по-друга фактура на тъканта. Тя се носи почти постоянно върху препасания с престилка сукман. Приготвяна е от дебел черен вълнен плат с дълги ресни откъм лицето. Дълга е до над колената и е скроена от един плат, прегъната в областта на рамената за гръб и предница. Предницата е разрязана по цялата дължина, като двете й половини са пришити без посредството на клинове отстрани към гръбния плат с оставени места за ръцете.

Саичена носия

Разпространен е южно и западно от сукманения тип. Основен белег е саята – дълга, разтворена отпред дреха, като предниците й обикновено се закопчават в областта на гърдите. На разни места саите са безръкавни или с дълги и долактени ръкави. Изработени са или от едноцветна (черна, бяла, зелена) или пък от пъстра на ивици домашна тъкан. Препасана винаги с престилка, саята не се отличава от сукмана. Затова и в случаите, когато е от едноцветен плат, тя е украсявана като него – главно по пазвите. По кройка саята в много случаи е еднаква с сукмана само дето предницата й е разцепена по цялата й дължина. Това е особено характерно за дългите саи, приготвяни от дебел домашен шаяк и от други тъкани. (Радомирско, Кюстендилско и у малоазийските българи). В останалите случаи предницата е от отделни изкроени платове, съшити с гръбния при рамото.
Интерес с своята несложност е белият вълнен или козиняв и безръкави клашник в Разложко, най-старинен вид на саята, запазен тук до края на 40-те години на ХХ в. В последно време (преди 1990 г.) тази дреха е била употребявана само у дома, а през зимата е носена под по-официалната сая. Такива по-представителни дрехи от същия тип в Разложко са забунът и аладжата – от по-фини цветни платове, които са също без ръкави. Напълно еднаква с клашника е абата от тъмносин шаяк, която служи за най-горна зимна дреха в същите места.
Друга особеност на саичената носия в Разложко е в престилката от ивична пъстра вълнена тъкан. Съшита е от два хоризонтално сложени плата с по-широки ивици, с килимени мотиви в двата края. Тази престилка е достатъчно широка да покрие цялата предница и бедрата отстрани.
В връзка с саичената носия на българите, изселени от Гюмюрджинско, и то предимно зимния й комплект, при който саята е от черен шаяк, е и употребата на т. нар. гахтан – дълги ресни от червени дебело усукани върви, които опасват отзад над саята. По този начин се получава един вид задна престилка. Тази особеност другаде се среща само при саиченото облекло на българи от Костурско.

  Украса на главата - социален характер на облеклото

Прическите са обикновено 3 вида:

1.вид – сплитанев косичник(обединява множество малки сплиткиот двете страни над ушитеи се спуска откъм гърба

2.вид – двусплитно вчесване със спуснати също на гърба сплитове – и при двата вида косата се разделя на прав път

3.вид – на много сплитове , редици, спуснати по гърба(винаги броят на момините сплитки е нечетен, само в редки случаи при женитба косата на невестата е била отрязвана – Силистренско, или на бретон – Сивенско)

Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането, като се закрива почти косата. Различаваме обикновено забраждане с факел – в страничните и крайща са кръстосани в под, средния дял, забожда се с карфица;с месал – бяло, дългго платно с шевици ресни, както и крайщата се срещат откъм гърба или отпред на гърдите – Габровско, Великотърновско, Шуменско; с корава подложка върху косата – илюзия за подложена шапка с рогче от животно – Разградско, Троянско, Чирпанско, Ловешко; сокаи с месали – елипсовидна дъсчицаприкрепена полегато илиизправена върху главата - Габровско, Великотърновско; прочелник върху месала – сребърна или позлатена, бронзова диадема; забраждане с качул от плитка – полусферична шапка приличаща на конско копито, превързана с повезка и отгоре с изкуствени цветя – Карнобатско; самостоятелна шапка - капца – разсучал – видинско – шапчица от калчища с пъстро тъкан ръченик; гребен – силистренско – от вкоравена тъкан с петльов гребен ; и т. н.
Закичването става с градински и полски цветя на ухо с цвета напред.При забраденост цветето е отстрани.само при малки момичета се правят венчета от полски цветя на челата им.
Украса има и с птичи пера платнена ивичка(крондил – Видинско).Истински цветя на венец с характерна висока открита отгоре корона(Софийско - Пазардджишко);кърпата за забраждане се нарича забрадка, ръченик, върдал, тестемел, шамия, чембер, тюлбен; към косичника, който може да бъде от собствена или чужда коса, или от вълнени върви, или гайтани до под коленете могат да се добавятметални украшения, раковини и мъниста, като косичникът се прикрепва към шапкатаили се прикрепва със шапковидно платче към шапката.
Характерът на облеклото говори за светогледа на народа, за магическите му представи, за съдържанието на социалните му отношения, за естетическите потребности. В народното облекло са дълбоко вкоренени белезите за възраст и семейно положение. Първата ризка на детето се облича след кръщане или на третата вечер, когато се смята че идват орисниците и е ушита с червен конец против уруки. Кумовете освен платното за ризката поднасят повойче, капичка, горна дрешка и калцунки.едва с настъпване на полова зрялост се е осъществявала промяна на детското облекло и се различавала носията по пол(до 15-16г. момче не опасва пояс, а момичето тъкан колан, ризата до този момент се стяга с ушхура или прашките на престилката).
Първите момински дрехи момичето облича на Лазаровден, Гергьовден или Великден и отива на хорото, а момчето с новите дрехи се включва в коледарските чети.
В зависимост от местният тип женска носия момата облича сукман - вълненик или сая, а момъкът – беневреци, чешири или потури и горни мъжки дрехи.
И двамата опасват пояс или колан. Момата слага още богато орнаментирана риза и престилка, а момъкът гайтанлия елек.
Характерни нюанси в облеклото отбелязват – годежната, началната – брачна възраст и по- нататък с годините скъпите накити и ярката украса се свалят и облеклото става по-скромно.Докато мъжъут не е женен носи островърх калпак, червен пояс, шарено елече, като китката и ресните на пояса са отляво.Над навущата си вързва пъстро тъкани коланчета .(жененият) мъж носи горни дрехи подплатени с кожи – аби, долами. По-строго регламентирано е женското облекло във възрастово и семейно отношение. Освен начинът на сплитане на косатапреплетените мъниста цветя, стъклени гривни и пръстен, различията се изразяват чрез дрехата облечена върху ризата. В Северозападна България само омъжените жени носят сукман, а момите вълненик. ато показател за семейно положение се използва шевичната и тъканна орнаментика(риза с петлета носят само жените в Разградско) омъжените жени.
Освен скриването на косата под забрадката имат различни връхни дрехи: късак, долама, обточения с кожи контож, подпълнения с памук забун и гриж(клината с цветни гайтани и апликации дреха).
Други белези в българското облекло го свързват със семейните и календарни обреди и празници(коледари, кукери, лазарки). Коледарите носят китки от чемшир със варак , сминови китки, паунови пера и обличат зетьовски дрехи-аби, кюркове. Кукерите – носят обърнати овчи кожуси с хлопки и звънци, обредна маска, пъстри тъкани пешкири, червени квадратни кърпи, носът е от дръжка на кратуна, а зъбите са остро изрязани, висока качулка от бяла аба или островърха гугла, огледалца и т.н. Лазарките са облечени в нови и еднакви за всички дрехи – невестински сукман, ковани колани, метални накити, на главата коило(герлянди от цветя и китки за коилото). Буенецът (водачката) има червен булски сукман, фуста, забун,кръстосани пъстри пешкири на гърдите, тъкан колан, монетен нагръдник, наниз от жълтици.
Разнородни по етническата си принадлежност, културни взаимовлияния се откриват при облеклото на славяни, прабългари, траки и римляни. Отражение в костюма дават и социално-класовите белези в градове и възрожденски селища. Широко значима е и етническата функция на костюма – ежедневен, празничен, обреден;дадена чрез орнаментите, маниера на носене и начина по който служи костюма. Българското облекло се е схващало от народа като символ на вяра, народност и език, като документ за културната история. Нашата наука не разполага с много източници за вида на градското облекло през средновековието(стенописи, миниатюри, болярско облекло).
Дрехите са от скъпи материи,шевиците и обточите са от златни нишки, копринени галони и перли, а обувките от мека кожа. През Възраждането облеклото става богато на функционални варианти в зависимост от занятието на своите притежатели, от тяхното образование, местожителство, класов произход. Костюмът на търговците и чорбаджиите се намира под силно западно и източно влияние. Докато облеклото на градската беднота запазва своята народностна специфика. Вместо от бяла аба, мъжкото облекло започва да се шие от черен шаек и с промяна на кройката. Тесните беневреци се сменят с широки потури, а доламите с къси до кръста и с гайтани елечета. При жената ризата запазва старата си кройка и се шие от домашно платно украсено с кенари и дантели вместо шевици. С прибавяне на много клинове сукманът се превръща в бръчник бродиран със сърмени конци или украсен с ивици от черно кадифе. Престилката отпада и се опасва сърмен или нашит с мъниста колан с чапрази, а на главата има тънка фабрична кърпа с кенета. На краката има черни вълнени чорапи с обувки или чехли. Контошът е къс и втален от черно сукно или кадифе(Средногорие, Стара планина).
През 70 – 80-те години бръчникът с епревръща в плесиран фустан от фабричен вълнен плат, а после в рокля с дълги ръкави и набрана пола във винено червен, тъмно син или зелен вълнен плат.
В началото на 20 век Възрожденският костюм напълно отпада в малките градчета, които приемат съответното за времето градско облекло в неговите класови и съсловни варианти. Отпадат и социално-класовите различия в съвременния костюм за сметка на неговото непрекъснато, професионално, битово и естетическо усъвършенстване.

Допълнителните украшения като художествени елементи в традиционният костюм включват декорация, шевици, плетива, металически и сърмени нишки, везмо, тъкана орнаментика, гайтани, апликации, ресни, пискюли и други.

Стилизация, ритъм, симетрия, контраст, фигури, композиционен център и анилинови бои показват връзката на костюма със славянското облекло.

Типологично и терминологично женското облекло е по-богато от мъжкото. На първо място, предпоставките за това се коренят във фолклора и културната традиция. Косите на жените трябва задължително да бъдат сплетени и прибрани. Прабългарите са имали поверие, в което се твърди, че в косите на жената се крие Дяволът и за това те винаги трябва да са сплетени. Това е характерно предание за всички конни народи, които прекарват по-голяма част от живота си върху коне. Разпусната коса пречи на ездача. Тя се заплита в дърветата и храстите, когато се язди през горите. Спазва се условието моминските плитки винаги да са тек, а омъжените жени правят обикновено два сплита, а ако са повече задължително са чифт.
Женската дреха е задължително богато оцветена и с богата орнаментика. Оцветяването на дрехата има своето културологическо значение. То е продиктувано от фолклора. Считало се е че само самодивите, митични същества, населяващи българските гори, могат да носят чисто бели ризи и да се разхождат с разпуснати коси. Тази културна митологема довежда украсата в облеклото на българката до нивото на изкуство. Освен това трябва да се спомене факта, че мотивите, които се използват в украсата на дрехите имат семиотичен смисъл . По тях се познава принадлежността на жената към един или друг патриархален род. Същото нещо се среща и в Шотландия, където по карето на традиционната пола у мъжете се познава към кой клан принадлежи човека.
Дрехата у българите и по-специално женската дреха има свой код, който казва на хората около нея дали е сгодена или е свободна. Дали е жена или е все още девойка.
Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането - косата се закрива напълно или се оставя да се вижда само ограничена част от нея. Най-широко разпространено е било обикновеното забраждане, което се е правило с широк бял или цветен квадратен палт, прегъната по диагонала. Друг характерен начин на забраждане е с помощта на месал. Месалът представлява дълго 2-3 метра платно, украсено с шевици и ресници в двата си края. За да има обем в прическата, в някои краища (Габровско), жените са използвали сребърни диадеми за коса (прочелник или кръжило). В прическите на българките е имало известна помпозност, която е следствие от широката употреба на шапки под забрадките.
Девойките са накичвали главите си с градински или полски цветя, затъквани зад ухо. Често и любима украса у девойките е била фризурата, в която са се затъквали птичи пера, оцветявани в червено или зелено. Младите ергени, които са искали да покажат интерес към една девойка, са се стремили да завоюват китката от косата на момичето.
Основните елементи в облеклото на жената, които са характерни за всички етнографски групи от населението по българските земи, са дългата риза в две различни кройки. Най-широко разпространена е правата кройка (poncho). Тя е винаги дълга до глезените, с широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. Другият вид риза, който е сравнително по-ограничен и се среща предимно в Северна България, е бърчанката. При нея предния и задния плат не са симетрични, а са отделени един от друг. Тази риза има стойност на горно облекло през лятото и е извънредно богато украсена с везба, най-вече по пазвите, ръкавите и от към гърба.
В зависимост от горната дреха, която се носи непосредствено над ризата, женските облекла са добре представени в три типа, заемащи почти цялото пространство на нашата страна. Това са: двупрестилчен тип, сукманен и саичен.
Една от най-характерната особеност на българското женско облекло се изразява в използването на голям брой накити. Тяхното количество е по-голямо при празничните облекла, невестинското и главно младежкото облекло. Но има накити, които са постоянни, при всички социални положения и във всекидневието. Това са: тепелъкът - метална плочка върху женската шапчица под забрадката, обеците, гривните и пръстенът на ръцете, пафтите (чепразите) на колана. Има носии, при които отрупаността с такива накити е особено голяма (Габровско).

НАРОДНИ НАКИТИ

Неотмененен елемент на женското облекло във всички времена са накитите. От момента на своето появяване накитите откликват на развитието на всяка една епоха. Първоначално в пръстените, гривните, обиците, трепките, герданите, иглите, коланите и др. се наслояват елементи от стила и техническото изпълнение на тракийските ювелири. Следи от славянските и прабългарските накити откриваме в мотивите и маниера на техника. Българските средновековни накити са обогатявани през вековете и с византийски художествени форми и мотиви, и с културните достижения на другите етнически групи, осъществявали контакти или преминавали през нашите земи. Обществено-икономическите изисквания в епохата на нашето национално Възраждане създават условия за развитие на ювелирното изкуство в бързо процъфтяващите градски центрове - София, Враца, Панагюрище, Карлово, Котел и др. Големите майстори създават тежки и скъпи накити с емайл и филигран преди всичко за църкви и манастири - обковки за книги и икони, ритуални предмети. За народа се изработват многобройни отливки от бронз, мед или ниски проби сребро, в които често емайлът е заместен с глина, а камъните са цветни стъклени късове. Макар и отдалечени от високохудожествените първообразци, тези накити запазват конкретните белези на традиционния български накит. Накитите са не само част от костюма, но и белег за определено социално положение на притежателя. Накитите по същество са обредният дял от изобразителния фолклор и се различават не само от другите компоненти в обредността, но и от всички останали прояви на фолклорното приложно изкуство. Взета от митологията, една идея чрез майсторството на занаятчията получава социално измерение. По този начин "едновременно с чисто утилитарното си предназначение" предметът още с появата си придобива и друго значение. С насищането на накита с рисунки, орнаменти, гравировки и др. се задълбочава и конкретизира заложеното в предмета значение. Така се очертава основната функция на накита - да предпазва едни от най уязвимите места от човешкото тяло: тепелиците, обиците, трепките, иглите - предпазват главата, коланите с пафти пък предпазват кръста, герданите - шията, гривните и пръстените - ръцете.
За илюстрация на темата тук ще представим някои накити от традиционната женска украса за глава. Данните са резултат от проучвания на накити, съхранявани в Историческия музей в град Ямбол. Изборът ни се определя от схващането на някои автори за връзката между накитите и т. нар. "космическо дърво", т. е. делението на света на три части по вертикалната ос. Според това митологично деление горната част на тялото е божествената, средната е маркирана като зона на жертвоприношения, а долната е подвластна на подземния свят. От тези части най-главна, но и най-уязвима е горната - божествената - теме, чело, слепоочия, уши, гърло. Затова и най-разнообразни са накитите върху тези части, призвани да предпазват и осмислят духовното женско начало. Първи накит, който е в най-голямо съприкосновение с божественото начало, е тепеликът.

Надушните накити

Надушните накити са стара славянска украса и са разпространени по цялата етническа територия на българите. Носили ги от двете страни на главата, вплетени в косите или прикачени към забрадката над ушите. Когато жената върви накитите трепкат и вероятно това е дало и названието им "трепки". В Ямболско съществуват и едни уникални надушници - кабъри. Изработени са от продълговато крушкообразно тяло с окачени към него дълги верижки с висулки във формата на "птичи нокът". Често пъти двата надушника били скачени с една или няколко верижки, украсени с лети плочки или монети, които минават под брадичката. Тези накити нарекли подбрадници.

Обици

С най-разнообразна форма са обиците. Обици носили момичетата още от ранна възраст. Народът вярвал, че е "срамота" мома да ходи без обици. За омъжените жени те били неотменен накит, носен и в празник, и в делник. За особеното значение на обиците можем да съдим и по някои вярвания, съхранени и до днес. Например ако в някое семейство се роди момче в ден и месец, когато е починало дете, пробивали дясното ухо на новороденото и му закачали обица, която не трябвало да сваля докато навърши 50 години. Най-разпространени са обиците "арпалии". Те имат център с формата на кръг с изпъкнала розета. За старинния произход на този вид обици и за разпространението им в цялата страна още през ХІІІ век може да се съди от археологическите разкопки и по стенописа на Боянската църква - Десислава, жената на севастократора Калоян, е с подобни обици.

КОСИЧНИК

Непълна ще бъде украсата на главата на една жена без косичника. За украса на косите и като амулет против уроки са се използвали както монети, заплетени с конци, така и специално изработени косичници. Запазените в музея косичници представляват тесни /около 15 см/ ивици плат, от двете страни на които нагъсто, застъпващи се една с друга, са нашити тънки сребърни турски или европейски монетки, продупчени в края. Косичниците имат дължина от 60-90 см и в края завършват с по-голяма сребърна монета. За направата на един косичник са необходими 500 монети.
Позлатените и златните накити за хората в древността имат и допълнително значение. Всеки накит, изработен от злато, се възприема по-скоро като знак на слънцето и огъня, отколкото като вещ. Затова той е по-ценен. По-късно в средновековната култура благородният метал се осмисля по нов начин, но от това не намалява значението му за човека извън икономическата сфера. В най-ново време златните накити са лишени от своя митологичен смисъл и на преден план излиза икономическата и естетическата им стойност.

Прочелници

Прочелниците са разнообразни по форма и украса накит, оформени от една игла и няколко орнаментирани плочки с верижки и висулки. Те са съставени от три плочки, които се редуват - правоъгълна, триъгълна и елипсовидна. Краищата на верижката са съединени с кука, а по ръба на долната плочка висят по-къси верижки с висулки.