Занаяти

[ нагоре ]
Съдържание :

1. БОЯДЖИЙСТВО
2. КОЖУХАРСТВО
3. САМАРДЖИЙСТВО
4. СЕДЛАРСТВО, САРАЧЕСТВО
5. ШЕВИЦИ
6. ЗЛАТАРСТВО
7. ТЪКАЧЕСТВО
8. ТЕКСТИЛ
9. ВИНАРСТВО

БОЯДЖИЙСТВО

Това е занаят, упражняван в тясна връзка с абаджийството, терзийството и платнарството. Боядисвали се аби, шаяци, вълнени и памучни прежди в големи казани. Бояджиите работели в дюкяните си, където приемали и изпълнявали поръчките. Те често обикаляли и селата, откъдето събирали прежди и платове, които връщали след боядисването и приемали други. В много балкански и подбалкански селища имало и добре обзаведени бояджийски работилници.

Оцветяване на тъкани

Българската култура е кармично свързана с фолклора В него всичко има цвят и е обагрено в различни цветови нюанси. За да бъдат изразителни цветовете, народните ни песни използват символи, които са близки до всеки човек. Казваме устни-череши, очи-ясно небе, вежди-гайтани, снага-бяло сирене. Народната мъдрост предпочита сравнения с цветове, които имат и вкусови еквиваленти.
Това богатство от багри, което заобикаля ежедневно българина, намира отражение в цветовете, които се използват в шарките на тъканите В някои селища на страната са познати повече от 50 цветови нюанса. Те се постигат не само с разнообразие на багрилата, но и от различните им гъстоти, за което у народа има добра представа.
У нас сравнително късно достигат готовите бои, които се използват в текстилната промишленост на Западна Европа. До тогава багрилата са били предимно от органичен произход, а основата за тях е взета от природата и богатата растителност на страната.
За постигане на черен цвят се използват кори от елша (Alnus glutinosa), от ясен (Frahinus excelsior) и др. За жълтата багра са се използвали листата и стъблата на кромид (Allium cepa),  от млечка (Euphorbia cyparissias) и др. За сивата багра най-често са се използвали младите листа от дюля (Cydonia vulgaris). Зелена багра – от листа на праскова (Prunus persica), млади орехови листа и листа от киселица (Pirus malus). Червената боя се е получавала от корените на брош (Rubia tinctorum), от млади шикалки по пърнарови храсти (Quercus sativus), а също и от риган (Origanum vulgare). Кафявата боя се е получавала от орехови люспи. Маслинено зелената боя от листата на пипер (Insatis tinctoria). Синята боя се получава от смесването на тинктура от корени на лопуша, т.е щавела (Rumex obtosifolius), която служи както основа при вторичното боядисване на тъканта с индиго.
Твърде важна роля в оцветяването на платовете и тъканите играятскрепителите на багри, които връзват цвета, за да е траен и  да не се изпира. Най-непосредствените фиксатори на цветове са били зелевата чорба (армеята) и крушевият език. Освен тази домашна киселина, постоянно са употребявани и минерални суровини; кал под точилен камък (точилна кал) и счукана сгурия.
Умението да се правят цветове е било на много висока почит у нас. И до ден днешен едно от най-разпространените фамилни имена сред българите е Бояджиев, което показва мащабът, който е имал този занаят по нашите земи.

КОЖУХАРСТВО

При него се изработват кожуси, калпаци и други кожарски изделия. До Освобождението и известно време след него той е твърде добре развит, защото кожените изделия имали устойчиво място в традиционното народно облекло.

САМАРДЖИЙСТВО

То е добре развито до Освобождението, когато в България липсвали удобни коларски пътища, а повече товари се извозвали с коне, мулета, катъри, магарета, а в някои райони и с камили. Самарджиите изработвали самари за товарния добитък. Това бил едновременно и дърводелски и кожарски, и тапицерски занаят, защото конструкцията на самарите била дървена, подплатена с слама и вълна или тапицирана – обвита с кожа и плат.
Майсторите-самарджии снабдявали с самари предимно населението в планинските райони, където било особено развито кираджийството. При тогавашното състояние на транспорта кираджиите пренасяли занаятчийски произведения и други стоки по пазари и панаири и между селското население. С въвеждането на железопътния и автомобилния транспорт след Освобождението кираджийството запада, а с него и самарджийският занаят. Той запазва, макар и твърде ограничено, приложение и по-късно само в трудно достъпните планински райони.

СЕДЛАРСТВО, САРАЧЕСТВО

Майсторите-седлари изработвали седла за коне, които правели върху дървен скелет, тапициран с кожа и други материали. Сарачите правели ремъчните принадлежности (юзди, оглавници и др.) за впрягането на коне, магарета и мулета.

ШЕВИЦИТЕ ХАРАКТЕРНИ ЗА ТЪКАНИТЕ СА ТРИ ВИДА:

платнена
шаечна
гергефна

Шевиците се очертават с въглен и молив в по.ново време и се използва и гергеф. Използват де и различни видове бод:

задиглен
полегат
възлов
дупчест
ажурен и др.

В шевиците се използват различни геометрични фигури(кръгчета, кръстчета, зиг-заг, квадрати); растителни (лоза, лале);зооморфни елементи(Русенско-Разградско, петел, кон, паяк, жаба, змия, черги); стилизация на човешката фигура.

Шевиците в различните регионални носии са специфични:

Самоковска – несимитрична, червен цвят
Шопска - Софийска със шахматни плоскости и различен цвят при Граовските
Русенска - червен или оранжев цвят с възлов бод
Плевенска – тъмно син или черен цвят, плътна, дребна
Габровска – дребно-ажурена
Елховска – птици и др.орнаменти в шестоъгълници.Фигурите са свързани със жабки, змииски ножици и орнаментисвързани с естетиката на българката
Видинска – бледо розов цвят, миниатюрна.
Шуменска - многоцветна
Чергите съдържат специален принцип на редуване на цветовете – червен, бял, зелен, син, черен, като жълтия цвят се появява по- късно.
Тъкат се : покривки за легла, възглавници, пояси, завивки, сватбени и ежедневни торби,плетива на една кука – покривки за маси, изделия от слама, килими, черги ,чулове китеници и др.

ЗЛАТАРСТВО

Обработката на златото се появява в 9 век, свързано е с покръстването на българите и функцията му е свързана с накити, култова украса, трапезни съдове.Българката е носела много накити за подсилване на своята украса като при пафтите има филигранна изработка.При поставянето на камъните се използва изстъргване и изпиляване.
Главният метал, с който работели златарите, било среброто. Златото било предимно за позлатяване. Българските златари владеели еднакво добре коването, филиграна и емайлирането. Те изковавали хубави украси с растителни, животински и геометрични орнаменти. От тънка сребърна нишка изработвали изящни филигранни накити, съдове и църковна утвар. От времето на чуждото владичество притежаваме много образци на изящно златарско майсторство: пафти, обеци, гердани, трепки, косичници, сребърни чашки, подноси, кръстове и др. В Рилския манастир се намира прочутото Крупнишко евангелие, изработено в 1577 г. от софийския майстор-златар Матей, и Сучевското евангелие от 1656 г. на майстор Йоан Янев. В Бачковския манастир се съхраняват и прекрасно изработени кръстове, подноси и други църковни предмети.

ТЪКАЧЕСТВО

Изработването на платове по нашите земи датира от най-дълбока древност. Културната симбиоза между траки, славяни и прабългари издига този занаят до изкуство. От една страна в него са залегнали етническите характеристики на всяка една отделна народност, от друга страна, Византия, която е един от най-големите потребители на платове, поставя своите високи изисквания към качеството на отделните тъкани. Етнографията и фолклористиката отделят голямо внимание на символите, които са вложени в готовите платове. Специалистите могат по определени орнаменти да разпознаят коя тъкан в кой край на България е произведен.
Фолклористите правят семиотични проучвания на символното значение на шарките и откриват в тях много мотиви, които са свързани с митовете и легендите, достигнали до нас още е времето преди появата на религиозния човек.
Това многообразие от различни платове е довело и до разнообразие в становете, на които са се изтъкавали тъканите и разнообразие в техниките на тъкане, които са използвали хората по нашите земи.
Най-разпространеният стан, който се е срещал почти във всяка селска къща е хоризонталния домашен стан. На него се тъкат фини платове, предназначени да задоволят потребностите на семейството от дрехи, рогозки и черги, които в по-голямата си част служат за обзавеждане на дома. Този стан се състои от две дървени рамки, на които се слагат винаги две кросна. На задното е навита основата, а на предното се навива натъканото. На рамката са прикрепени и нищелките и гребенът, а на предния край е устроено и седалище за тъкача. Независимо от различията, които съществуват в архитектурата на хоризонталния стан, водещото условие при него е силното обтягане на основата между двете кросна.
Нищелките се приготвят от добре усукана конопена или памучна прежда, като обикновено клуповете за нишките на основата са образувани от просто кръстосване на две срещуположни връзки. В зависимост от сложността на тъканите, нищелките са винаги чифт - от две нагоре и се привеждат в движение от вързани под тях стъпалки.
Друг основен елемент при домашния хоризонтален стан е совалката. Тя има симетрична форма със заострени краища. Средата и е елипсовидно изрязана, открита отгоре и отдолу с еднакви размери. Етимологията на думата идва от глагола снова и поради тази причина в отделни краища на България може да се срещне като сновалка.
Килимарството, във вида който го познаваме и днес, може да се радели, условно, на два вида. Единият е свързан с българската народна традиция и с домашния хоризонтален стан. На него се произвеждат предимно черги. Другият вид е привнесен по нашите земи от изтока и е свързан с традицията на персийските килими. Характерното за становете, на които се изработват тези килими, е липсата на ватала. Преждата се набива върху нищелките с помощта на гребен и дървен чук. Тази техника позволява на майстора да работи само в едната страна на основата, тъй като са този вид килими не се използва совалка.

ТЕКСТИЛ

Тъкачеството е един от най-древните занаяти по българските земи. То е следствие от традицията, широкоразпространена по целия Балкански полуостров, свързана със скотовъдството. Територията на страната е била изпълнена с големи стада овце. Българските пастири са изминавали огромни разстояния със стада от по над 5 хиляди глави, които са търсели пасища. Тази миграция е започвала от Родопите и е стигала до Бяло море в търсене на пасбища за овцете.
След прибирането на стадата в кошарите започвало стригането на овцете, от което се е получавала началната, сурова вълна. Технологичният цикъл за производство на изделия от вълна, започва с очистването на грубата суровина от груби остатъци. Вълната се попарва с вода за да се отстрани мазнината, която се съдържа във вълната.
След изсушаване на слънце започва разчепкването на вълната, което става с ръце и от нея се премахват слама и тръни, които са останали след изпирането.
Разчепканата вълна се разчесва с гребен или дарак, който има два реда дълги железни шипове. След многократното разчепкване на вълната, от нея се отделят дългите влакна във вид на добре изправени пасма, наричани пластове.
Преденето е процес, който се извършва по няколко начина в зависимост от това, какъв конец се цели да бъде извлечен от вълната. Най-финото предене на конец се извършва чрез дървени хурки, които в различните региони на страната имат специфична геометрия, която определя напридането на вълната върху вретеното. За по-грубите тъкани и за по-дебел конец се ползва предене на чакрък. За разлика от фините конци (прежда), получавани от дървените хурки , които са предназначени за изтъкаване на платове за дрехи, грубите конци (маане) са използват за изтъкаването на килими и черги, дебели връхни дрехи и др., които изискват по-голяма дълготрайност на материята.
На второ място по популярност у нас са тъканите от коноп (Canabis sativa), а във високопланинските местности тъканите от лен . Обработването на двата материал е почти еднакво. Отделянето на влакната от дървесната част става след неколкодневно престояване на ожънатото или оскубаното растение във вода, на места, наричани топила. Стъблата се навързват на малки снопчета, изсушават се и се начукват, следствие на което коравите части отпадат и остават само ликовите влакна. Процесът продължава с разчесване на ликото, от което се получават дълги влакна (повесмо) и къси влакна (кълчища). Висококачествените дълги влакна се наричат къделя, а долнокачествените дреб. Влаканата се изваряват в луга, стават меки и се избелват.
Памукът е сравнително нова култура у нас. Засяването на площи с памук започва през 19 век, в някои от южните краища на България. Дълго време у нас е битувало схващането, че памукът, който се отглежда у нас, не става за производство на текстил, защото е скъси влакна. Едва в началото на 20 век у нас се разработва система за промишлено производство на текстил от късо влакнест памук, който се отличава с изключително високото си качество.
Друг от характерните поминъци у нас, свързан с текстила е бубарството - производството на коприна. Легендите и митовете, свързани с производството на коприна са достигнали до нас от разказите на изследователи както Марко Поло. Технологията за получаване на копринена нишка не се отличава от тази в останалите страни, където се практикува. В основата на тази тъкан е пашкулът на копринената пеперуда, която се отглежда в домашни условия. До определена възраст, пеперудените червеи преминават в стадий от какавида в пашкул. През това време се хранят с листа от черница - дърво, което е широко разпространено у нас - до образуването на капсула от излъчвана течност. Преди какавидите да се развият в пеперуди, пашкулите се слагат във вряла вода, вследствие на което се отделя първоначална нишка, която започва да се навива на кълбо или в друга форма.
Преди преждата да мине на тъкачен стан, тя се насновава. При насноваването се отмерват дължините и ширината на конеца. Преждата за основа може да се навие на кълбета, но най-често се насуква на големи дървени цеви - (калами, калмукани). Основната мерна единица, към която са били ориентирани всички уреди за насноваване и подготовка за тъкане е аршин.

ВИНАРСТВО

Добиването на вино от древноста до наши дни е обвито в мистерия. За това допринасят и съвремениите реклами за вина от стари марки, които имат винаги нещо енигматично, свързано с тяхното производство, някаква скрита тайна, която се предава в един род векове наред. Колко от вас, любезни читатели, на тази статия имат ясна представа за това как се приготвя виното, което пиете. На какво се дължат неговите вкусови качества, които водят до Вашето одобрение или неодобрение. Истината е една и тя е, че винарството както наука и изкуство датира едва от средата на 19 в. , когато учени като Пастьор и Бюхнер изясняват процеса на ферментация и дават на науката за виното - енология, начините за съхраняване и подобряването вкусовите качества на вината.
Най-старите сведения за виното намираме в Библията, където се разказва за предтечата Ной, който се опил с вино.
От египетските паметници узнаваме, че винарската техника е била позната на древните, които са притежавали преси за изстискаване на гроздовия сок. За да могат да съхраняват виното, в стария свят са се приготвяли силни на спирт вина. Не случайно в древна Атина и изобщо в античния свят, по разреждането виното хората са предусещали дали ще се водят сериозни разговори или ще се разгарят бурни оргии и опиянения.
Омир споменава за вино, което можело да поема до 20 пъти повече вода. Соломон (1016-967 г. п.н.е.) е приписвал на виното свойството да усилва паметта. Есхил (525-456 г. п.н.е.) възпява добродетелите на виното. Платон (427-347 г. п.н.е.) в труда си за идеалната държава наред с комедията е забранявал употребата на вино на хора по-млади от 22 г. Аристотел IV в. Преди Христа говори за митичните вина от Аркадия (Тракия), които са били толкова гъсти, че преди употреба задължително е трябвало да бъдат разредени с вода.
Културата за пиене на вино, също е много интересна. В културния исторически контекст на голяма част от народите, виното е било употребявано по време на празници и мистерии. Не случайно гръцкия бог Дионисий е бил закрилник и патрон за винарите. По време на дните, посветени на Дионисий, виното е било основно култово питие.
Картагенците, които си давали сметка за вредата, която виното може да причини на една армия, са забранявали неговата употреба по време на война.
Траките са били едни от най-признатите и търсени производители на вина. Омир в своята Илиада описва как натоварени с вина кораби от Тракия идват до гръцкия лагер пред Троя. Учените от Националния исторически музей в България намират следи от вино в златните съдовете от Панагюрското златно съкровище, които са престояли в гробница повече от 20 века.
Вината и техните вкусови качества зависят най-много от сортовете грозде, които се отглеждат на територията на даден регион. Общоизвестен е фактът, че южните страни, където има умерен климат, съчетаващ обилни валежи и топло време, са родина на най-добрите сортове грозде за вино. България, в това отношение, има всички природни условия за добро овощарство, което се доказва от дълголетната традиция, свързана с производството на грозде. В един от най-ранните български писмени паметници - Крумовите закони, владетелят предвижда тежки наказания за пиянството и прекомерната употреба на вино. По заповед на хан Крум, в Тракия са изкоренени големи площи насадени с лозя. Историците приемат, че този закон е засягал предимно славянския етнос и остатъците от тракйското население по нашите земи, защото старобългарската традиция в алкохолните питиета е била свързана с употребата на медовина, а не на вино. Но с течение на времето лозарството у нас вместо да се загуби, започва да се развива. За това допринася близоста на страната до Византия, чиято културна традиция е обвързана с употребата на вино. Приемането на християнството от българите допринася за развитието на лозарството и винопроизводството, тъй като виното е част от сакралните, мистични ритуални на православното християнство, обвързани с кръвта на Спасителя.
През средновековието, за което има запазени писмени паметници, винарството е било твърде примитивно. Съхранението на виното е било един от основните проблеми пред винопроизводителите. Всеки регион е имал своя традиция за съхраняване на готовия гроздов продукт, но липсата на познания за виното са довеждали до бързото му вкисване. На пазарите у нас се е стигало до парадокси, в които младото вино е било по-скъпо от отлежалото двугодишно вино. Веднага след Освобождението (1878 г.) у нас започва интензивна работа по въвеждането на съвременните научни постижения в областта на химията, които пряко каксаят производството на вино. В университетите, където се изучава земеделие, се откриват курсове по енология, които стават гръбнака на съвременното производство на вино у нас. За перид от 20 години до началото на 20 в. у нас се формират няколко основни центъра, свързани с овощарството и производството на вино. Такива са Сухиндол, Сливен, Ловеч, Стара Загора, Плевен, Чирпан, Мелник. На световните ежегодни изложения на народите през 19 и началото на 20 в., България участва с два основни продукта - розовото масло и вино. В началото на миналия век се оформят кооперациите, които следват модела на френските винари. Shateau, което в буквален превод означава замък, при винарите говори за затворен цикъл, който включва отглеждането на уникален сорт грозде, от който се прави вино. У нас кооперациите - доброволни сдружения на лозари и винари, започват да развиват определени сортове грозде, от които се произвежда марка с гарантирано качество на вкуса и произхода. Законодателно, кооперациите прокарват в Народното събрание защитен закон, който пресича опитите за фалшифициране на запазените им марки. Веднага след падането на комунистическия режим, първите частни предприятия, които се възродиха у нас, бяха избите. Започна процес на възстановяване на традиционните за страната сортове грозде, от които маврудът и гъмзата са свързани най-тясно с българската традиция. Голям принос за възраждането и защитата на българските марки вино има институтът по винарството, който наложи много високи критерии за качеството на вината.
България в днешно време е един от големите износители на вино. За съжеление поради липса на традиции в рекламата на този продукт и дългата изолация на страната от еврпейските пазари, българските вина са популярни само на определени пазари на стария континент. Потребителите от Англия познават добрите вкусови качества на българските вина, но за съжаление те не познават бутиковото производство, което не отстъпва по качество и вкус на най-известните френски, италиански, испански и поругалски марки. В следващите броеве, ние ще ви запознаем подробно с наличните марки вина, ще покажем как се прави и как отлежава виното. IN VINO VERITAS