СМРАДЛИВОТО ЕЗЕРО В РИЛА
Казват, че това езеро е най-голямото от всички планински езера на Рила, Родопите и Пирин. То има сърцевидна форма и дълбочина около три-четири човешки ръста. Твърде хубаво и живописно, задънено до високата скалиста стена Смрадливия чал, езерото има тъмнозелени води. За Смрадливото езеро има много легенди, свързани с преследването и живота на свети Иван Рилски.
Имало някога силна и страшна хала, от която езерото се развълнувало и всичката му риба била изхвърлена на бреговете, които побелели от нейното множество. Тая риба, като измряла, напълнила със смрад всичките околни усои и бърда, та не могли да се отмиришат три години. Оттогава и до днес риба в това езеро няма и всички опити да я развъдят оставали несполучливи. Но от него водят началото си десетки рилски потоци и реки.
Едно от запазените живи и досега предания свързва езерото със свети Иван Рилски.
Св. Иван Рилски (ок. 876-946) е първият български пустинник и основател на най-величествения манастир в страната. Той е роден в село Скрино (край град Дупница) и до 25-годишната си възраст бил пастир. След това приел монашеството, но не останал задълго в обителта, а се отдал на живот в пълна самота, молитви, пост и лишения.
Лоши хора на два пъти го прогонвали от местата, които си бил избрал. Най-накрая успял да се уедини в суровото лоно на Рила планина. Тук той прекарал 12 години в една пещера, от която го изпъдили разбойници. Тогава аскетът се приютил в хралупата на един огромен дъб. Мълвата за праведника скоро се разнесла из околните селища и християните започнали да търсят неговата помощ. С Божията благословия отшелникът извършвал чудеса: той освобождавал от нечестиви духове, лекувал болести и недъзи. Но понеже тези посещения нарушавали съзерцанието му, той напуснал хралупата и заживял на една висока скала, на която стоял 7 години и 4 месеца
Славата на отшелника постепенно се разпространила по цялата страна и достигнала чак до столицата. Използвайки едно свое пътуване до София, цар Петър I изминал около 120-километровото разстояние до планината, за да се види с благочестивия старец. Праведният Иван обаче не го допуснал до себе си, а само му се поклонил отдалеч, като монархът отговорил със същото. Отшелникът, естествено, върнал обратно и изпратеното му от цар Петър злато.
Това още повече увеличило славата му и към него започнали да се присъединяват ученици, които строели за себе си колиби наоколо. Такова било началото на най-известния български манастир.
Отшелникът починал на около 70 годишна възраст, през 946 г. Скоро след това царят отново се оказал в София и по негова повеля мощите на светеца били закарани в града. Ковчегът с тленните останки на Иван Рилски, естествено, също имал чудотворна мощ. Гръцкият писател Йоан Скилица сам станал свидетел на излекуването на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180).
През една война от 1183 г. унгарският крал Бела III превзел София и изпратил мощите на светеца в столицата си Естергом. Понеже местният католически архиепископ твърдял, че не му е известно да съществува такъв светец, Иван Рилски го наказал с онемяване. Говорът му се възвърнал едва след като се преклонил пред ковчега и поискал прошка. Респектирани от това чудо, през 1187 г. унгарците върнали светеца в София.
Малко по-късно, през 1194 г., българският цар Асен наредил мощите да се пренесат в столицата Велико Търново. Те оцелели по чудо след плячкосването на града при превземането му от турците през 1393 г. Мощите му били върнати на Рилския манастир с разрешение на султан Мурад II през 1469 г.
Пренасянето на мощите било голямо събитие за времето. И до днес Православната Църква го отбелязва.
Иван Рилски е почитан като светец-покровител на българския народ.
Почитат го, разбира се, и всички останали православни. Преди векове култът му достига чак до Сибир.
Когато избягал от родното си село, огорчен и обиден, имал само една крава с теле. Закарал ги в Рила планина и заживял далеч от хората. Но съселяните му, които отишли на лов из тия места на планината, видели кравата и телето и решили да изпитат чудотворството на отшелника. Заклали телето и кравата, разделили месото, нарязали го и напълнили торбите си. После намерили свети Ивана, който обядвал сух хляб и вода. Поканил ги да хапнат и те. Спогледали се, посбутали се присмехулно и отчупили по залък от хляба. Той им се усладил и започнали да ядат. Яли всички, наяли се доволно, а върху каменната софра стояло все същото парче хляб.
- Какво носите в торбите си? - попитал ги отшелникът.
- Убихме две мечки - отговорили съселяните му, - и ще ги носим в село, да видят хората, че не са страшни. И си тръгнали доволни, че са излъгали отшелника и той е повярвал в лъжата им. Но както си вървели, усещали, че товарите им се вмирисват. Смрадта така напоила планинския въздух, че едвам дишали. Като стигнали до езерото, хвърлили торбите с месото в тях. Миг след това спокойните езерни води буйно се развълнували и изхвърлили на бреговете огромно множество умрели риби. А наоколо плъзнали змии и гущери, които се повлекли след ловците. Те бягали, змиите след тях и ги преследвали чак до селото им - Скрино, Кюстендилско. Оттогава това езеро, лишено от риба, се нарича Смрадливо езеро.
ТОДОРИНИ КУКЛИ ?
Някога отдавна в едно село, Спанчевци, живяла мома хубавица, Тодора. През една късна есен тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наредени край буйния огън, момите прели и пели, а момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. С песни, работа, весели припевки и закачки нощта неусетно превалила.
Когато месечината се издигнала над планинските чуки, момите запели песента "Изгреяла ясна месечина", а ергените си зашушукали, сбрани на купчина, и накрая рекли: "Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!"
Тодора пък рекла: "Не най-хубавият, а най-юначният!" Тогава девойките вкупом викнали: "Ние ще признаем за най-юначен оня момък, който посмее сам преди първи петли да се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука."
Момците останали като попарени. Кой ли ще посмее да премине край Дърварското кладенче, докато песните на петлите не разгонят самодивите, що играят край него до късна доба.
Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци. Само Тодора бързала да преде и под вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:
- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.
Занемяла цялата седянка пред Тодорините думи. А тя скочила и тръгнала в тъмната нощ. Стигнала на най-горната чука и забила хурката си на малката полянка. Когато успяла с мъка да забоде хурката си в каменистата почва, тя скочила да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Опитала се Тодора да се отскубне и с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта...
Дълго чакали момите и ергените Тодора да се върне... Рано сутринта ергените тръгнали да дирят смелата девойка. Намерили забитата хурка и парче от престилката й, забучено заедно с нея в непрогледния мрак. Открили и тялото й в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава до ден днешен красивите чуки били наречени Тодорини кукли.
Това разказват хората от Берковските села, но във Вършец може да се чуе друга легенда.
Живяла в това село красива, сладкодумна мома - Тодора. Стари и млади обичали да се запират на приказки с нея. Песните й се чували чак в околните села. Искали я много момци, ала тя си имала либе - Иван, овчар от село Заножене. Рядко се виждали двамата млади, но често се чували - той свирел, а тя отпявала на свирнята му, докато работела в полето.
Дошъл богат жених от видинските села за Тодора и родителите й охотно я сгодили за богаташа, без да я питат. А тя плакала и дума не давала да се издума за сватба - надявала се Иван да я открадне някоя вечер и да заживеят щастливо в планината при стадото му.
Пращала Тодора хабер на Иван, чакала го дълго, ала той не идвал. Годеникът напирал за сватбата, затова тя решила сама да отиде в планината. Дълго се лутала из планинските усои, докато го намери. Но Иван не й се зарадвал, разбрало се, че отдавна е оженен и има деца.
Стъписала се Тодора, отмаляла. Какво да прави! Посрамила бащин дом, погазила бащина дума, а и своята моминска гордост и чест. Какво да стори, сама и безутешна в безлюдната планина! Развързала торбата с дрехи и момински дарове, надарила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.
Седнала Тодора на чуката, проляла горещи сълзи и казала:
- За тебе дар не остана и затова ти дарявам себе си - и се хвърлила от високата чука.
Там дето паднали момините сълзи край Стара река, избликнали лековити извори, върху които са построени днешните прочути Вършечки бани. А дърветата, които Тодора окичила със сватовски дарове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.
(1860 г.)