гатанки и поговорки митични същества и вярвания
[ нагоре ]
МИТИЧНИ СЪЩЕСТВА
-- Съдържание --


1. ЗМЕЙ
2. ХАЛА И ЛАМЯ
3. САМОДИВИ
4. КАРАКОНДЖО
5. ВАМПИРИ
6. ВЪРКОЛАК
7. МОРА, МОРАВА
8. НАВИ
9. ОРИСНИЦИ
10. ФОТО ГАЛЕРИЯ


ЗМЕЙ

Змеят е най-силният противник на халата и ламята. Той е добър демон – защитник на своя род и племе. Змеят, както и смока пази синора, но общия, селския синор.Според народните вярвания змеят произхожда от смока, когато смокът навърши определена възраст - 40 години (или в подобен срок не е бил видян от човешки очи или не е бил бит). В Северозападна България и Североизточна Сърбия съществува вярването, че змеят произхожда от риба (или по-точно от шаран).
Змеят идва при жените, с които има връзка “по потайна доба”. Той си отива, когато пеят петлите. Човек-змей се ражда нощем. обредът “гонене на змей” се извършва “когато настъпи голема вечера, близу до среднощ”, преди първи петли. Змеят не винаги действа нощем. Понякога змеят се явява на границата между деня и нощта, смятана за една от най-опасните точки на денонощието и свързана с ред забрани. Някъде се вярва, че змеят долита откъм гробищата. Змеят има способността да се превръща в различни неща при контактите си с хората, т.е при преминаването от един свят в друг змеят приема човешки вид.
Змейската любов носи болест, а в някои – дори смърт.
Причини за залюбване от змей: нарушаване на различни забрани; раждане на девойката и змея в един и същи ден; срещане на погледите на девойката и змея. Отделянето от змея става чрез различни билки (разделни треви): комонига, тинтява, вратика, иглика, черен трън, лимоника и др.

В цяла България се схваща мнението, че в битките си с враждебните демони змеят хвърля огън, от който става мълнията. Това е основен негов белег. Смята се, че след битка на змея и противниците му по земята може да се намерят “божи стрели” или “змейови очи” – овеществени мълнии, които имат вид на заострени каменни стрели (белемнити). Намирането им се тълкува като голяма сполука, приписва им се благотворна магическа сила.
Представата за змея като въплъщение на мълнията съществува заедно с тази св. Илия гръмовник. Обяснението на гърмежите – св. Илия препуска по небето с огнена (желязна) кола. В повечето случаи двата разнородни образа се съчетават, а понякога се вместват и в едно: змеят е показан като помощник на светеца или е впрегнат в колесницата му.
Змеят се схваща като необикновено силно същество, което воюва с вихрите, бурите и градушките. Според народната вяра изключителната сила се предава на всеки, който изяде сърцето (или друг вътрешен орган) на змея. Според схващането, децата родени от връзката между змей и девойка, са юнаци с голяма сила – там вероятно се корени представата за змейското потекло на героите на юнашкия епос. Син на змей е българския епически герой Змейче Михалче.
Българите си представят змея в зооморфен и в антропоморфен вид. Зооморфният змей е представен като чудовище: с големи размери, с крила и опашка, има свойството да се превръща в човек. Другата представа е антропоморфна: змеят е човек, чиято външност притежава зооморфни белези (обикновено е с малки крила под мишниците). Неговото обиталище е сред хората, той е човек като всички. При буря или градушка духът му се отделя от тялото, за да лети и да се бие с градоносните облаци.
Змеят-човек е дете от мъжки пол, а бременността на майката трае 12 месеца. Такова дете се ражда нощем, с малки крилца под мишниците.

ХАЛА И ЛАМЯ

Халата и ламята имат много близка характеристика, макар да са различни. Те се схващат като твърде опасни и враждебни към хората. Смятат се за противници на змея, носители на градушката, на разрушителните бури и вихрушките, тези кръвожадни чудовища са стопани на езерата, големи извори и скритите съкровища. Според народни вярвания и халата, и ламята ядат житните посеви. Много не се различават от змея – и те като него са смятани като обитатели на високите планински места, на пещерите, на непристъпните гори, на големите дървета. Халата и ламята са змиевидни с големи размери, с много глави, летят, пръскат искри или хвърлят огън. осмислят се като женски същества, често като сестри на змея. Халата и ламята поглъщат или разкъсват своите жертви. Ламята се смята за противник на змея в Източна и Югозападна България, а халата  - в Западна България.

Хала

Тя е триглава, носи опустошителни природни стихии, обитава водни източници (чешма, извор, езеро). Тези белези притежава и “люта змия тройоглава” или “змия халовита”.

Ламя

Тя е звяр, съчетаващ в себе си чертите не само на влечуго и на птица, но и на други животински белези: кучешка глава (често три), дълга змийска опашка, завършваща с рог, четири крака, люспесто тяло и крила. Някъде се представя в антропоморфен вид като стара баба. Мъглата може да се свърже с ламята. Ламята е персонаж, който има отношение към представите за формирането на земния релеф.

САМОДИВИТЕ

Това са прекрасни женски същества, които живеят по високи планини, край неначенати езера, реки, извори, под големи дървета. Планини, свързани с тях са Беласица, Рудин палнина, Витоша, в по-малка степен Рила, Родопите и Стара планина, но Пирин им е любимата планина.
Облечени са с бели дрехи, с прозрачна бяла риза или бял сукман, зелен пояс и забунче, препасани с зуница, която има цвета на дъгата, но с преобладаване на зеления цвят. Имат и було, бяло наметало, наречено сянка или лъч, в което се крие тяхната сила – ако някой го открадне те се превръщат в обикновени жени. Косите им били червени и толкова дълги, че се качвали на най-високите планини за да ги вчесват. Според някои вярвания самодивите имат криле. Те се къпят в потайна доба (от залез слънце до първи петли), пред изгрев слънце, в езерата, като сваляли ризи и венци, направени от самодивско цвете и тогава приличали на обикновени жени. Обичат да пеят, свирят и играят. В Самоковско се среща представата, че самодивите летят на елени до облаците. Въоръжени са с лъкове и стрели, които носят отвлечените от тях моми и момци.

Явяват се на земята от пролетта до есента (Благовец – Секновене). Живеят на край света в с. Змейково. Дотам само свраката може да стигне. Тя вършее смил и затова се връща оскубана. Старите орли (картали) са с оскубани вратове, защото теглят кочията на самовилите.

Основно място на юдите е Пирин планина. Те живеят в гористи планини с високи зелени поляни, където се спасяват от лъчите на горещото слънце. Някои самодиви живеят на небето, други на земята. Небесните слизали на земята само тогава, когато трябвало да изпълнят Божата воля.

Самодивски дървета – високи и стари, с голяма сянка (дъб, топола, орех, бук), под които се събират да играят. Вярва се, че живеят на бука. Той не се гори, не се внася в къщи. Яворът и ясенът прогонват самодиви и змейове. Съществува забрана да не се споменава името на самодивата пред огъня, защото тя или другите духове ще дойдат. Поради това за нея не се говори и пред малко дете.

Стии – жени с дълги разпуснати коси, които живеят в реки и дълбоки води.Те давят човека, като го оплитат с дългите си коси. Според някои представи стията е половин жена ,половин риба, живее под водата и е с дълга коса.
Според някои представи в някои селища в Петричко, Мелнишко и по-рядко в Гоце Делчевско, юдите са три жени, които живеят по горите и в някои растения. Самодивски растения – имел, бръшлян, хвойна, здравец. За това в Пиринско се среща практиката, когато се берат тези растения, да се оставя конец от дрехата, хляб или монета. Вярва се , че юдите в тези растения ще си отмъстят.

Местата, които са свързани с представата, че на тях самодивите обичат да излизат и играят, че там е трапезата им или там връзват люлката на децата си са: нечисти места, студени места; живеят на междите, на синор, на нишан (белег на собственост) на нива, на уврат между две ниви, на обраното; мостове, запустели църкви, воденици, чешми, вирове и особено кръстопътища. На тези места се забранява да се спи, да се оставя дете, да се уринира, защото се смята, че човекът се разболява.

Вярва се, че самодивите пазят изворите и чешмите. На тях хората оставят малка жертва, когато наливат вода. Планинските самодиви, живеещи под корените на дърветата край водни източници (кладенци, чешми, извори) са много сърдити същества. Те са най-опасни за младите ергени, младоженците и момите.

Игрището на самодивите не обрасва с трева. Ако има трева и самодиви играят по нея, тя повече не никне или пък е като изгоряла, жълта и черна. Според други описания самодивските игрища са кръг с утъпкана трева, а по средата, където е бил свирецът им, тревата е тъмно зелена.

Софрата на самодивите може да бъде и там, където дребната трева в полето представлява кръг или където растат много гъби.

Планинските самодиви наказват всеки, който наруши и престъпи владенията им, наруши тишината и спокойствието им. Полските самодиви искат данък тревнина: музикални хора – песнопойци, хороиграчи, свирачи. Самодивите са невидими същества – обикновено се чува само гласа им. Но за някои хора те са видими. Такива хора са: съботници (родени в събота, събота срещу Задушница), пред Великден, в полунощ на Бъдни вечер; повтараци (отбити и отново засукали), кучета с “четири очи”, мешани (самодивски деца), родените през мръсните дни или на Велика събота. Те се явяват през нощта. Тогава и водите спирали да текат. Според вярвания в Пазарджишко те се явяват през нощта като самодиви, а през деня като вихрушки. Софрите си правят по пладне. Който премине през техните места се разболява. Разболява се и ако им проговори лошо, да се псуват или кълнат.

Самодивите се побратимяват с юнаците. Те ходят през нощта с гайди и тъпани, под чиито звуци играели своето хоро. Също така се чували като сватба с музика и подвикване и-ху. Среща се представата, е има и мъже самодиви. Тяхната сила била в пояса. Самодивите наказват и за неспазването на религиозни празници.

Според някои представи самодивите били умрели, но най-грешните, които не ги искат ни на земята, ни на небето. Когото харесат, умира преждевременно и той става като тях. Отвлечените от тях девойки стават самодиви. Самодивите се хранят с бял хляб, мед, бяла медовина, която събират от средата на овошките, ошав, ябълки, гъли червенки, червени брекини, пият само мода, не ядат свинско и лой.

Срещу самодиви се препоръчва да се носи чесън, кост от мъртва жена, змийска кожа, ципа от новородено, пепел, тамян, прекръстване, запалване на огън или цигара. За тях хората са слепи.
Любените от самодиви са бледи и болнави.
Самодивите са в непрекъсната война с змейовете. Те се бият и с чумата, която не пускат в своите селища.
Самодивски болести: малка простуда, епилепсия, хроничните болести.
Русалии – жени в бели дрехи, дълги коси, живеят в езера и дълбоки кладенци или гори, грабят моми и ергени.
излизат през Русалската неделя. Тя се празнува седем дни преди или след Петдесетница. Жените трябва строго да спазват дните на Русалската неделя. Най-страшен е русалския петък. Росенът е любимо цвете на самодивите и русалиите. Често расте по игрищата им.

  Самодиви:

Стана – посестрима на свирците и кавалджиите
Дена – на юнаците ратоборци
Радка – на овчари и пастири
Магда – на билярки
Смита – дървари, на горите
Димна юда (най-старата юда)
Ирина, Ангелина, Вида, Стойна, Гермеруда, Гюра, Гюрга (най-младата)

КАРАКОНДЖО

Това са духове, които са само веднъж на земята през годината – през Поганните дни, Мръсните дни. Щом се прекади трапезата, те идват.
Тези духове се наричат караконджо (конджор, каракондол, караконджули и др.), поганета, буганци.
Те излизат нощем от своите обиталища: пещери, реки, скокове, места, дето расте бръшлян, от усои, запустели воденици, дерета и пакостят до първи петли. Възсядат хората и ги носят на полето, мамят ги и ги хвърлят от високи стени в дълбоки  извори. Хващат човек и го разперват край воденицата.
Съществува забрана на повикване през нощта да се отговаря, защото “взема гласа” и “заблуждава човека”.
 Тe се явяват само зиме и затова януари месец се нарича и “каракогджолов месец”. През буганите дене в Средните Родопи ходят буганци, наричани бубарци. Те тропат и влизат през комина, били с дълги нокти и питали “Керушо, Марушо кога са Водици.”. Когото намерят завличат и изяждат и той става като тях, като го нахранят с човешко месо. Според някои вмярвания караконджо може да приема облика на куче, човек, овца, теле. Често срещано описание е караконджо да бъде в човешки образ, н окосмат, с голяма глава, рог или два рога, опашка. В други описания “те са някакви вонкашни погани” – същества с едно око и един крак или с едно око на чело и целите черни.
В трети вид описаният караконджо е кон с човешка глава и криле, който хвърчи или е половин човек с две ръце и половин кон с четири крака и опашка и криле, кон с човешка глава или човек на кон – “кара коне”.
Особени вярвания съществуват за децата родени през тези дни. Вярва се, че те стават караконджо. Вярва се, че това дете е караконджорче, поганче и като порасне ще вижда злите сили. В Благоевградско, такова дете, както и всички родени през тези дни се лекува. Ако през тези дни детето се изгори, също става караконджо. Затова внимават при къпане на децата водата да не е гореща.
Определени вярвания има и за хората умрели през тези дни. Вярва се, че те стават караконджо. През мръсните дни мъртвите не се погребват с свещеници. С тези дни са свързани и редица забрани, спазването на които има за цел да предпази хората от злото влияние на тези същества или от превръщането на хората в тях.
Особени вярвания има с поганата пепел, т.е. с пепелта от огнището през поганите дни. На много места тя се събира и изхвърля след Йордоновден (Родопи, Странджа). През тези дни са забранени някои дейности: не се пере, особено с гореща вода, не се тъче, не се кръщават деца. Вечер вода не се пие, а останалата от тия нощи вода се изсипва. За да не причиняват страдание на хората чрез водата, в нея се хвърлят горещи въглени.
През тези дни също се препоръчва след залез слънце да не се излиза, като мярка да се носи бял лук от Бъдни вечер, дрънка се с желязо. Караконджолите особено се страхуват от огън, пепел и християнските символи. изчезват веднага, щом човек се прекръсти или пропее петел. Вярва се, че който не вземе предпазни мерки, при “среща” с караконджо може да се разболее или умре. През ХІХ в. вече почва да се смесва с вампир и върколак.

ВАМПИРИ

Названията на този вид демонични същества са:
вампир, въпер, въпир – най-разпространени
лепир – Търновско
литер – Горнооряховско
дракус – Родопите и Хасковско
плътеник – Северозападна и Североизточна България
тенец – Северозападна България
устрел – Странджа
топяк – областта Чеч, Югозападна България
упир – Добруджа
бродник – Русенско
гробник – Кукушко, Стурга, охридско
Според народното вярване в вампир се превръща всеки мъртвец, през чийто труп се подаде предмет или се ръкуват или който бъде прескочен от котка, куче, през който прехвръкне птица или върху който падне сянка. Същото се отнася до дрехите на покойника и до гроба. В връзка с това поверие е обредната практика покойникът да бъде пазен денонощно от негови близки при светлина, гробът за се копае в деня на погребението.

Вампирът произхожда и от всеки неокъпан мъртвец. Затова окъпвването е основен обреден момент и има повсеместно разпространение. Окъпването се извършва от възрастни хора от пола на мъртвеца, които измиват тялото (по-късно само лицето и ръцете) с босилек и вода, или вино и мълчана вода. Обикновено тази вода се изхвърля далеч, защото се смята за опасна за живите – “тя е мъртвешка вода”. В българските земи била позната и практиката трупът да се намазва с вино и зехтин.

Според  народната вяра в вампир се превръща и неоплаканият и неопят мъртвец. Оплакване преди и след това време не се прави, защото се смята, че е лошо за мъртвия и той ще се овампири. Обредното оплакване започва, след като покойникът е подготвен за погребение, и завършва с пускането в гроба. Не се плаче нощем или след връщане от гробищата. Оплаква се и мъртвец далеч от неговия дом, като обредът се извършва върху неговите дрехи.

Според народните вярвания покойник с рани на тялото или язва в стомаха също се превръща в вампир. Затова, за да се предотврати вампирясването му, раните се измиват с вряло вино или се горят, а гробът му се опалва. В вампири се превръщат и престарелите или тежко болните хора, погребани с дълги нокти. Среща се и поверието, че в вампири се превръщат и родените, и починалите в определени дни.

Вампирът произхожда и от мъртвец, погребан с дреха, плетена през Вълчата неделя, или от мъртвец, роден от майка, яла през своята бременността си месо от животно, душено или убито от вълк.

С определени морални норми са свързани и народните вярвания, че в вампири стават хората, водили лош живот – крадци, убийци, блудници, пияници, магьосници. Дяволът, вселен в тях, не им давал покой след смъртта, защото с неговата помощ те извършвали различни деяния.

Всички, които умират преждевременно от неестествена смърт (удавници, самоубили се, обесени) и от насилствена смърт (убити, посечени, паднали от сграда, убити от гръм, отвеяни от вихрушка) се погребват без църковен ритуал вън от гробищата. Вярва се , че след смъртта си те се превръщат в зли и отмъстителни духове.

В вампири могат да се превърнат и мъртъвци при някои особени случаи – ако мъртвецът остане с отворени очи; ако е обърнат назад, когато тръгнат с мъртвеца за гробищата, или ако падне сянка върху трупа, ако завали дъжд или завее вятър.

Централно място в погребалната обредност са мерките против превъплътяването. Те се вземат още веднага след настъпването на смъртта. Над покойника се бди денонощно, гори свещ, лампа или огън в огнището, от стаята изгонват всички животни, над трупа не се подава нищо. Мястото където е лежал, не се прескача три дни. В Средните Родопи като предпазна мярка върху трупа слагат верига, простре, дилаф, т. е. железни принадлежности от огнището, които стоят до погребението, вярва се, че тогава, дори и котка да прескочи мъртвеца , той няма да се превърне в дракус. В Югозападни Родопи, областта Чеч, с същата цел върху трупа хвърлят рибарска мрежа.
Ако обаче някоя забрана бъде нарушена, то веднага се вземат други мерки, за да се избегне превъплътяването. Като главно средство са огънят, тръните, чесънът, желязото.
Като акт, предпазващ вампирясването, е опалването на гроба. То се извършва на втория или третия ден, от нечетен брой жени, пред изгрев слънце, като гробът се огражда с слама, кълчища или конец, които запалват. В силата на огъня като апотропейно средство се корени и обичаят да се слагат в пояса или ковчега лесно запалими материали, да се запушват устата, носът и ушите на мъртвия с памук.
Други практики против превъплътяването са свързани с забиване на железен предмет на мястото на смъртта или в трупа. На мястото, където лицето се е поминало, забиват или оставят остър железен предмет. Сравнително широко разпространена е и обредната практика да се забива пирон или игла в корема на мъртвеца или в дясната пета, да се порязват петите или дланите на мъртвия. По този начин според народното вярване се нарушава целостта на кожата и дяволът не може да направи от нея гайда.
Пробождането на трупа може да се извърши и с друг предмет – най-често бодил, трън. Най-голямо място в магическата практика заема глогът, за който се вярва, че прогонва злите сили. С глог или тръни ограждат гроба. На някои места се носят амулети–кръстчета от глог.
Като практика против вампирясването на мъртвия е познато и чупене на яйце на мястото на смъртта или до главата на мъртвия или пък поставяне маслина или сребърна пара под езика му, ограждане на гроба с пясък, синап, просо. Поставянето на пара пир мъртвия се осмисля и като необходимо, за да си плати пътя до оня свят или да си плати дълговете.
Вампирът е невидимо демонично същество, но за определени хора той е видим – това са родените в събота.  На някои места се конкретизират денят – на Сирната събота, събота преди Божик, през поганите дни, през Великден, както и някои, у които са заченати срещу Бъдни вечер. Същата способност притежават и кучетата, родени в събота, и четверооките кучета с дамга над веждите. Особено голям враг на вампира е вълкът.  Според някои по-рядко срещани вярвания способност да виждат вампири притежават хора, насила родени (останали сираци в корема на майка си, преди да ги родят), преносените, нагорени или ударени с желязо.
В Странджа се среща вярване, според което съботничавите трябва да бъдат хранени с вълкоедене (месо от овза, нахапана от вълк), за да не се страхуват.
Според народните вярвания вампирът живее в гроба. Напуска го само нощем, след залез слънце до първи петли. Той не напуска гроба само в събота. Ако в гроба се яви дупка или хлътне, това означава, че мъртвият е станал вампир.
Вампирът влиза през дупки, през вратата, ключалката, комина, защото тялото му е пихтиесто без кости. Неговото присъствие се установява по невероятния шум, който вдига. На тавана се тропа, падат съдове, разлива се вода. Излива бъчвите, изважда кросното, насича основата на стана, чупи паници, хвърля боклук в яденето, смесва продукти с ръж, фасул, царевица, грах. Развръзва говедата, язди ги цяла нощ и сутринта са с пяна в устата и страшно изморени. Притиска и души спящите хора, особено тези, които лежат на лявата ръка. Нападнатият на път човек не вижда вампира, а усеща голяма тежест, която го смазва от задушаване. Вампирите посещават своите къщи и къщите, в които са ходили приживе.
Основната храна на вампира е кръвта. Затова вампирът, особено устрелът в Странджа, изсмуква кръвта на младите добичета, овце, крави и тежи много. Вампирът задушава и пие кръвта и на спящите хора, особено жеин. Напада и изпива кръвта на малките деца, изяжда младоженци. Удушеният получава черни или сини петна по тялото. Вампирът, особено когато е разгневен, пренася зараза върху брашно, мед, масло, сирене.
Според някои представи вампирът може да се върне при жена си и да общува с нея. От тази връзка се раждат деца, които отличават от останалите по някои белези – те са чипи, без нос, с меко тяло, с прави, с прави и сплеснати уши, без нокти кости, на гърба си имат дълбок белег като опашка и са много мръсни. Тези деца, имат способност да унищожават и виждат вампирите и сами да се превръщат в вампири.

Вампирът много обича музиката и танците и излиза да играе.

Според най-разпространеното вярване у нас мъртвецът се превръща в вампир от деня на погребението до 40-тия ден. Всеки ден той се прибира в гроба, а после може да отсъства и по-дълго. Ако не бъде убит, от кръвта, която е изпил, той постепенно се увълчва, усилва се, вече ходи и през деня и не винаги се прибира в гроба. В Западна България също се вярва, че “плътеник до 40-ия ден се увълчвал, ставал самсомолец и после вампирин”. Да се увълчи и да стане самсомолец, душата на умрелия се облича в плът, но без кости. Може да бъде видим или невидим. Нощем оставя видимата си човешка плът и ходи с духа да пакости; след няколко недели се увампирясва, става вампир.
Срещат се и други мнения – че може да се укости след 6 месеца или след три години. Той приема физическия образ на човек. Различава се от другите по това, че е само месо и кожа, без кости и нокти, а с хрущял или небце на устата и без хрущялната преградка на носа.
Когато вампирът се укости, т.е. придобие вид на човек, той обикновено започва нов живот на друго място, ъкдето не го познават, и се жеин. Неговият занаят е търговия, касапство, бръснарство, но животът му не е дълготраен, защото самият той или някой друг го поразява, особено щом се усъмнят в него. От него остава само пихтиеста кръв.
Укостеният вампир носи различни названия: окостник (Кюстендилско), самсомолец, потняк, пълтняк (с. Гинци, Софийско), плътеняк, джангло или общото название вампир.
Основните мерки, с които може са бъде прогонен или унищожен вампирът, са изгаряне, пробиване на тялото, изгонване на друго място, литургия. В Самоковско, като заспи човек, укостен вампир, обръщат главата му и душата, като не може да познае къде да влезе, тялото умира.
Ако за някой мъртвец се знае, че е вампирясал, разкопават го в събота. Вампирясалият не се разлага. Най-сигурното средство тогава е неговото физическо унищожаване.
В събота сутрин, когато се вярва, че вампирът не излиза от гроба, заливат гроба с вряла вода и слагат тръни, на прага магарешки бодил. Често магическите действия са комбинирани: пробиват трупа с чер глогов клон и в дупката наливат гореща вода или пък вряло вино и масло. Изгарянето се смята за най-сигурното средство. Също така в събота преди изгрев слънце се пали и жив огън, от който слагат на кръстопът, където минават добитъкът и вълците.
Големият враг на вампирите са гръмотевиците. Гръм паднал в гроба, го унищожава. Вярва се, че първите гръмотевици унищожават всички вампири и лятото е спокойно от тях. Успее ли някой да се опази, става видим, прилича на човек и може да се ожени.
Според народните вярвания вампирът е твърде наивен и глупав, затова лесно може да бъде излъган.
Вампирът се страхува от вода. Може да премине река само ако нещо го пренесе. Затова една от практиките е съботничавите да заповядат на вампира да се удави. В такъв случай хвърлят калпака му в реката, ако е мъж, или забрадката, ако е жена, като му казват да ги донесе. Той отива и се удавя.
Вампирът изпитва страх от сол и от желязото, с което чукат  сол, а и от кросното. Вечер хората слагали това желязо под главата си, но достатъчно било и да се  каже “дайте ми солното желязо”, “сол кълцам”, за да избяга.
Вампирът бяга от  чесън и от катран, затова с катран правят кръст на вратата или слага катран в огнището. Унищожават  вампира и с сребърен куршум или го убиват, като замахват с лява ръка (Средни Родопи).
Според народните вярвания за най-голям враг на вампира се смята вълкът и от него той не може никъде да се скрие. При споменаване на гробник веднага се казва “вълци го яли”. Вярва се, че само вълкът може да унищожи укостения вампир. Вампирът веднага изчезва, щом пропее петел или се яви огън и светлина.
Ловците на вампира са негови потомци (глогове), лица, родени в събота, ходжи. Те се наричат вампирджии, джададжии, глогове, светочери, въперари.

ВЪРКОЛАК

В народните представи до ХІХ в. върколакът е вид вампир, който се отличава от него вероятно по своя произход.
Според народните вярвания, когато изедник, хайдутин загине по планини и гори и тялото му се сплуе, става върколак. Нечист, лош и отмъстителен дух. Душата му остава на земята. Заселва се в запустяли воденици, кръстопътища, гори, далеч от села. Може да се преобразява на различни животни. Има едно око колкото яйце на чело. Той изпива кръвта на всеки, който мине покрай мястото, където е убит или живее.
За палеусник или върколак сред българските павликяни сведение дават католическите мисионери. той става от мъртвец, прокълнат от свещеник, и всява голям страх. Спомен за палеушник е запазен и у банатските българи, но само за да плаши децата, без да знае нещо по-определено.
В Северозападна България се среща вярването, които не е отбелязано другаде в страната, че върколакът яде месеца, месецът се загубва и на небето остава дупка, т.е. обяснява се лунното затъмнение.

МОРА, МОРАВА

Според известия от ХІХ в. мура е невидима сила, която нощем се явява в вид на зъл човек или на разярено животно и дави с непоносимата си тежест дотам, щото заспалият почва да клещи... Става дума за некръстени деца. Когото дави, не страда от болести и е щастлив. В етнографски сведения съществото, което измъчва хората, се явява в езиковите форми мора, морава, марава, мрава.
Според народните вярвания моравата по никой начин не може да се убие, нито може да се изгони лесно. За да не идва този, когото напада, носи с себе си евангелието. По тялото на човек, когото моравата е мъчила, остава синьо петно.
В Средните Родопи против моравата се носи бял лук, черни мъниста на врата и гривна с черни мъниста. Против нея стрелят с лява ръка или за да се освободят от нейната тежест, помръдват с големия пръст на десния крак. Вероятно от същия порядък са и марок (Бобошево и Самоковско), междерак – черно рунтаво страшилище с четири огнени очи, което нощем граби и яде деца. Мерок в Странджа е вампир, страшилище.

НАВИ

Според народните вярвания некръстени, мъртвородени, пометнати, умъртвени деца след своята смърт се превръщат в зли демони, наричани най-често нави, навье, навляци, навяци, еврейчета, душета, свирци, лаусничета. Те са невидими, летят нощем, като приемат облика на голи пиленца, големи колкото орле. Нощем, те търсят къде има родилка, бременна жена и новородено, изпиват кръвта им или ги удушават. Те летят от голяма вечеря до първи петли, като пищят, свирят, престорват гласа си на деца и плачат като тях. Ако ги чуе бременна или родилка – пада несвяст  (“навясва”) и често умира. Вярва се, че те търсят майка си, затова нападат родилка до 40 дена, имат способност от голямо разстояние да могат да открият – устреляна от тях или чула писъка им, тя полудява и умира. Също така навите изпиват кръвта на добитък и хора.. В източна България името нави не е познато, а там те се наричат ерменки, ермене. Според други народни поверия навите са три жени, които напомнят самодиви и орисници и често са смесвани с тях.
В някои райони на Западна, Средна, Северна и Южна България злите духове, които измъчват родилките и детето, се наричат леуси, лихусници, лехуси, лоуси, и имат образа на жена. В Североизточна България и на отделни места на Южна България те се наричат ерменки, арменки.
Лаусниците, арменките имат женски образ.  Това са души на починали родилки и погребани без апатропейни предмети. Те придружават лехусата до 40-ия ден. Тези духове не са в състояние да действат вътре в къщата, освен ако родилката не е променила мястото си. Вън обаче са в състояние да сбъхтят родилката, ако е излязла след залез слънце, в бурно време или на самодивско място. Те могат да действат и върху детето, ако майката го изнася, премества. Нападнали родилката тя може да умре. На отделни места става смесване на ерменки, самодиви и орисници, което е в връзки с избледняване на образа  и с отслабване вярата в тези същества.
Вярата в навите е била твърде силна, което обуславя практиката, строго спазвана до края на ХІХ в., некръстените и мъртвородените деца да не се погребват в гробищата, защото се смята, че те не отиват с другите мъртви. На отделни места в Югозападна България такива деца са погребвани по междите или под капчука на църквата, на брега на реката без участието на свещеник. Среща се поверието, че такива нави-пилци водят градоносни облаци.

ОРИСНИЦИ

Това са същества, които определят съдбата на човека. Те са три сестри, моми или жени. Най-възрастната е около 30-35 годишна, а най.младата – 20-годишна.Те живеят вечно, като жилището им се намира на край-света. Орисниците идват при новороденото на третата вечер и тогава определят живота му. Те наричат при главата на детето – първо най-младата, а най-накрая най-старата. Каквото каже тя е най-важно и решаващо.
В Софийско, района на Плана и в Самоковско се среща запазена представата, че орисниците се съветват с Господ какъв живот да отредят на детето, а Господ отговаря : “какъвто съм я сега, такова да е и то”.Всеки ден той има три имотни състояния: богат, среден и беден и какъвто е в момента, такъв ще бъде животът на родителите. Единствената възможност да се отложи предопределената смърт е най-близкият човек да даде половината от живота си. Орисниците са жестоки и неумолими. Това, което определят, никой – дори светците и самият Бог – не може да отмени. Те идват към полунощ и пишат живота му до втори петли. Затова още с раждането на детето се спазват различни обичаи, които имат за цел осигуряване на добър живот.
В Охридско е запазен образът на наръчниците като три жени, седнали край огнището, предат нишката на живота. Щом се роди детето, веднага го вдигат от земята и да не успеят да пишат, те могат да пишат само когато е на земята. Също така трябва да се бди, защото иначе спи ли се дълго, много ще пишат, а когато повече пишат, толкова по-клето ще е детето. Обикновено при детето остава бабата, която е бабувала, или други три баби (бабата, свекърва и майката на детето). Вярва се, че майката на детето тази нощ стои будна и тя е единствената, която може да чуе орисниците.
На третата вечер се обръща специално внимание на детето. То трябва да е облечено, а не голо. Тогава го обличат в бащина риза, намазват врата му и подмишниците с мас и катран.На някои места ризата се шие от бабата, майката или момиче майчино и бащино.
Орисниците са облечени в бяло, като едната държи запалена борина. Те идвали на комина и там наричали. За това тези дни хората не трябва да се карат. За да бъдат омилостивени, оставят им трапеза на оджака – на нея трябва да има мед и нещо сладко, а на огнището да гори огън. На много места приготовленията за тази вечер са извънредно важни и богати.На третата вечер момиче меси турта. Оставят я с пари, сол да пренощува, когато ще орисват детето, а сутринта бабата, която е бабувала, я взема. Специално приготвен хляб се поставя под възглавницата.
Щом детето е вече орисвано, то на него се появява някакъв знак (нослето му се зачервява или почва да киха, на тялото му се появява мехурче).
Често в народните песни орисниците се наричат самодиви.
Спомен за почитането на раждането, родилката и детето се е запазил в обичая след раждането на третия ден да се меси пита, но вече посветена на Богородица, “Богородична пита”. Майчино и бащино момиче с зелена пръчка, някъде с неначената вода забърква тестото за погачата. Присъстват само жени, които носят на родилката нещо сладко. Изпълняваните магически обреди целят осигуряване на здраве, живот и щастие на детето и родилката. Предопределеността на съдбата не е била фанатизирана. Смятало се, че човек може и сам да определи съдбата си, особено ако избегне орисването. Различните обичаи показват, че българинът е вярвал в своята сила, като измени съдбата си чрез измамване и надхитряне на орисниците, които в този смисъл той поставя по-ниско от себе си.
Самодивите също са гадателки и предсказателки подобно на орисниците. С функцията да определят съдбата на човека, неговият живот и богатство те също са медиатори между най-важните позиции като живот – смърт.

[ нагоре ]
ВЯРВАНИЯ
-- Съдържание --


1. СЛЪНЦЕ
2. МЕСЕЦ
3. ЛАДА ДОЙНА
4. ДОМНА ЦАРИЦА
5. ЯНКУЛ
6. СВЕТИ ИВАН
7. СВЕТИ ИЛИЯ
8. СВЕТИ НИКОЛА
9. ОГНЕНА МАРИНА
10. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ
11. СВЕТИ ДИМИТЪР
12. СВЕТИ ГЕОРГИ
13. ГОСПОД
14. ЦАР КОСТАДИН
15. КРАЛ БУДИН


В българската народна традиция са запазени вярвания за свръхестествени същества, към които човек има повече поетическо или общоезическо отношение. Това са митични същества, които са свързани почти изцяло с природата и са по начало индеферентни към човека. Когато все пак човек ги доближава към себе си, те са представени или приятелски, или са зле настроени. В последния случай те се уеднаквяват с демоните и влекат със себе си съпротивата на човека. Такива същества са примерно самодивите. Това са най-често очарователни девойки с руси коси, понякога и с крила. Силата им се крие в облеклото. Ако им се отнеме те стават подчинени на човека. То се стои от риза рокля, златна забрадка, зелен пояс и забунче. Тези дрехи имат особености на птиче облекло тъй като са украсени с пера. Според народните вярвания самодивите обитават горите, дивите и планински усои – най-често Пирин, Витоша, Рила и Стара планина. Тези същества владеят кладенците, реките, езерата и могат да спират водите т.е. да предизвикват суша. Самодивите са страстни любителки на музиката, обичат да слушат мелодиите на кавала, затова отвличат овчари при себе си за да им свирят. Обиталищата си пазят ревниво от хората – ако някой пристъпи в тях – той изчезва безследно или се връща неизличимо болен.
Не всички самодиви запазвали девствеността си. Някои имат деца, които къпят в езерата, в речните вирове. Случва се понякога да се омъжат за обикновени хора, но никога не стават добри домакини – често избягват с децата си, като изхвръкват през комина.
Обикновено самодивите се появяват през пролетта и лятото. Обичат много празниците най-вече Великден. Ако някой не зачита тези празници, те го наказват – убиват го, ослепяват го.
Ламята е женско същество с иконографски вид на грамадно влечуго с остроноктести крака и кучешка глава и остри зъби. Устата и е толкова широка , че може да глътне човек или добиче. Тялото и е покрито с жълти люспи. Чести са образите с три или девет еднакви глави. Ламята е най-често мотив на народните песни и приказки. Живее на дъното на морето или в пусти гори, спира водите на кладенци, реки и езера също като самодивите. По този начин кара хората да жертват някой, за да го изяде.
Въпреки страхотността и някои юнаци излизат на борба с нея и я побеждава, като отрязват главите и. Най–често такива юнаци са Крали Марко, Бранко юнак и Храбро юнак.
Врагове на ламите са змеевете, млади мъжки същества в човешки образи, с опашка и с крила под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави като злато люспи. Те обитават непристъпни гори и пещери. Названия като Змейова дупка, Змейов кладенец и др. са чести из България. Змейовете се хранят главно с мляко, ядат много бял хляб и пият гъсто вино. Змейовете са приятелски настроени към хората.
Втория вид митични същества имат по-определено демонично естество. Тяхното отношение към човека е враждебно. Те определят съдбата му или атакуват съществуването му. Най-благоприятния случай те съзнателно го щадят, а в най – тежкия жестоко довършват живота му. Поради това, пазейки се от тях по пътя на активна борба, човек лицемерно ги почита и престъпя към тях с дарове за благоразположение. Молитвата му обаче е изключена в отношенията му към тях. Ако има словесен израз, той представлява заклинание, съпроводено с магични действия за отгонване.
Орисници са три женски същества, които ходят винаги заедно по света, посещават домовете с новородени деца и определят съдбата им. Това става в третата нощ след раждането им. Тяхното обиталище е на края на света при слънцето. Видът на орисницата не е типизаран в народните представи. Най-често ги представят чернооки, тънки и високи като едната е на около 18, другата на 25-30 , а третата около 30-35 години. Те са облечени в най-хубавата местна носия. По своето естество орисниците са типично наследство от матриархалната култура.
Болестите са се смятали за демонични същества, които се изпращали от бога, за да наказват хората, заради греховете или, за да събират човешки материал за чудни калета и манастири на бога. Общия им брой е неустановен – 7,12,77. Обикновено това са женски същества, грозни, страшни, нечисти и дрипави. Ето някои от индивидуализираните болести:
Чумата е стара, грозна жена, с дълги несресани коси, дълги костеливи ръце с дълги нокти, облечена с черна, дрипава дреха. Обикновено чумата носи и дете в пелени, което обича да повива във вълна. Носи и списък на хората, които трябва да покори. Удря жертвите си със стрели. Според вярването тя идва не за отделни хора, а тогава, когато има много грешници за избиване.
Въпреки грозотата си чумата обичала чистота, била милостива към старците и вдовиците и не ги убивала. Тя се поддавала и на молби и на благоразполагане.
Шарката (Varicella) е представена от три сестри моми, които единствено между болестите не са грозни. Най-възрастната сестра се нарича едрица, средната – брусница, а третата – ситница. Те са обикновено весели, добреразположени. Нападат децата, които прекарват леко болестта. Много се сърдят когато видят да ври вода или да се коли животно – кокошка, прасе, гъска и др. и да се попарват с вряла вода. Някои от болестите се подават на омилостивяване чрез нагостяване с прясна пшеничена погача, намазана с мед. Това ястие им се слага зад вратата или пред къщата всяка нощ докато в къщата има болен.
Третата група демонични същества са зле настроените към човека демони, срещу които се взема отрицателно отношение: използват се заклинания и се извършват по-сложни магии за предпазване. На първо място в тази група е дяволът, който по образ и характеристика е напълно библейско наследство, обогатено по пътя на апокрифните и етническите легенди. Изобразяван е с човешко-животинска глава с рога, космато тяло с опашка, дългоноктести ръце и крака: въоръжен е с желязна вила или друго оръдие, за да прави пакост на хората.
Вампир се смята уплатнената душа на умрял човек, прескочен от нещо или умрял от язва или от престарялост. Външният вид на вампира е неопределен: той е като сянка на човек или на някакво животно – куче, котка, кокошка. Излиза обикновено нощем, ходи по полици, тавани, премята паници, измъчва близките си. В характеристиката на вампира влиза и това че той се бои от вода, от тръни, от огън, от светлина. Той е наивен – лесно може да бъде измамен, бои се от вълци, животински череп и от желязо: гръмотевицата лесно го убива. Понякога вампирът може да бъде хванат от особени хора – вампирджии. Те го виждат, хващат, варят го в казан или го убиват като от него остава само пихтия – съсирена кръв.
Гробът на вампирясал мъртвец се познава, ако е хлътнал и ако има дупка. Когато смятат , че някой е вампирясал, за да спрат злодеянията му, разравят гроба му и пробиват тялото с нагорещен кол. Вампирът е също демон познат в старобългарско време и в славянската древност.
На най – ниското стъпало в народната митология стоят вещиците. Смятало се, че това са определени жени от селото, които поради общуване с духове се превръщали на полудемонични същества и се занимавали предимно със зловредна магия. С нея те отмъщавали на неприятни тям лица, създавали свади между съпрузи без причина. Вещиците са преследвани от църковните проповедници. Вярването във вещици е много старо у българите.
В митичния свят на българите има още много митични същества. Те плашат хората и им дават основание да си обясняват едни или други нещастия с техни действия.

СЛЪНЦЕ

Слънцето е под небето и ходи под връшника небесен.
На кай-свет е къщата на Слънцето под морето. В тая къща живеят Слънцето, майка му, сестра му и брат му.
Слънцето сега не е женено, но някога искало да се жени и за тая цел грабнало от земята едно момиче. То се казвало Хубава Марийка (или Света Марина), а според други – Хубава Радка. Разказът за раждането на Хубава Марийка се среща в една песен, която се пее само на Еньовден в обичая “Еня”, вършен в чест на Слънцето. Песента е за Домна царица.
Според някои вярвания има две слънца – зимно и лятно, които вървят по различни пътища. Според други, то е само едно, което мени пътя си според сезона.
Змията е враг на Слънцето.
Счита се за по-малък брат на Слънцето. Слънцето обича сестра си Зорницата, а Месецът – Вечерницата. Месецът има различни имена според мените му.

МЕСЕЦ

Нова месечина, нова свещ – първите три дена на своята първа осмина като много тънък сърп. Той се явява вечер с извити рогове км юг или югоизток. Нова свещ се казва до третия ден от своето появяване; след това – месечина. Тя се посреща с голямо тържество и почитание. Туй се прави

1.за увеличаване на месечината
2.да бъде времето през целия месец хубаво, да пече Слънцето и да пада дъжд, когато е време, та харните да бъдат по-големи (класовете). Ако ли е зимно време – да има хубаво време.

Някога Ново свещ се е посрещала с хора и песни. Момите гледали да имат в ръката си пара, играели хора. Ако нямали пари – вземали един леген вода или всичко вместо пари – хляб.
Почитането се простира до тамо, защото на децата вечерно време старите сочат месечината, особено когато е пълна, и я именуват “дедо Боже” или “дядо Господ”.
Хубаво е, когато се види Нова свещ за пръв път, да се подсичат косите на момиче, защото тогава косите му растат, както начиня да расте месечината.
Не бива да се сади нищо, защото насаденото семе ще никне, но няма да върже никакъв плод.
Не бива да секат дърветата за сграда, защото дърветата ще бъдат изядени от червеи.
Когато някой види Нова свещ не бива да погледне у къща, у дърво, у сено или слама, защото къщата или сеното ще се запалят, а дървото ще изсъхне. Трябва да се погледне у голям връх или у камък.
Вярва се, че ако дотогава е било сухо, с появяването на Новата свещ ще почне да вали; ако ли е било дъждовно или кишаво – времето ще  се поправи, защото месечината се окъпала вече и тръгнала на път.

Пълна свещ, пълна месечина – ясна месечина. Сеят се ниви, садят се дървета, пресаждат се варива и градински зеленчуци, защото всичко посеяно, насадено, разсадено, ще има плод, ще бъде пълно. Правят се сватбите, защото на младоженците ще им върви на добре, на пълно, на сговор. На Пълна свещ  се начиня всичко и се свършва, ако е работа, път или търговия.

Стара свещ – от третия ден след пълнолунието до последна четвърт е моментът, когато сърпът едвам се вижда. Старата свещ се вижда само сутрин, и то постепенно все по-късно, додето най-после се изгуби съвършено. През тази мена не се начиня нещо, нищо не се прави, защото всичко ще бъде на без успех. Сватби не се правят – води до развод. Не се сади бял лук, варива, зеле, чушки. През тая мена се секат дървета за сгради.

Разсип, изет месец – не се вижда (трае три дена). Не се започва нищо. Не се пере, не се мие косата, защото ще почне да се къса и пада. Не се сади, не се тъче. Хубаво е да се захрани най-напред малко дете, защото щяло да яде благо, с сладост.
Месечината като нощно светило и вижда всичко тайно. Според вярванията на народа вижда повече неща от Слънцето, защото всички тайни неща се вършат през нощта.
“Месечко, ясен месечко, / Ти грееш де не и ноще, / Виде ли стадо големо”.
Месечината, когато види някакво убийство, кръвнина нажалва се и плаче: тогава от светъл става кръвен.
Деца, които са се родили в един и същи месец,казват дсе едномесечета. Народната вяра утвърждава, че месечината влияе на живота и здраветоим. Когато едното заболее, заболява и другото, когато едното умре, и другото залинява, губи се и най-после и то умира. Да не се случи на ни едното, ни на другото – лекуват ги по един начин, продиктуван от народната медицина.

СЛЪНЧЕВАТА МАЙКА

Тя се среща предимно в българския фолклор. Тя се грижи за своя син Слънцето, живее на край свет, грижи се за благополучието на хората. Тя е богиня на плодородието и олицетворява земята. За последното твърдение се съди по преданието, че когато Небето и Земята се разделили се появил Месецът, а той е брат на Слънцето.

ЛАДА ДОЙНА

Дойна е героиня на много народни песни, предимно коледни. Тя се представя като дъщеря на владетел, има девет братя, което я свързва с архангел Михаил. Дойна мома гради град и се обзалага, че който успее да го разбие ще се ожени за нея. В друга песен с същото съдържание се казва, че този град е Будим град. Интересно е мястото, където е изграден този град в тази песен. Той е изграден по средата между небето и земята, също както строежите на Господ и самодивата. Възможно е този град да представлява езическия рай или по-скоро медното гумно. Този персонаж в някои отношения се доближава до Домна царица главно по това, че и двете са бездетки и са владетелки. Но те се различават по това, че докато Домна царица ражда дете от билка, то Дойна ражда дете от камък, което накрая отново се превръща на камък.
Името Дойна би могло да значи “владетелка, господарка”, извеждайки се от думата “domina”.

ДОМНА ЦАРИЦА

Името й се тълкува като господарка.Тя се представя като майка на Огнена Марина. В една песен е оприличена на лястовица и лети след св. Еньо и карат бели и червени облаци. Домна царица е земна владетелка, но името й може да се сметне за обобщаващо,а също и за първата земна царица – сравни при скитите, които наричат Табити царица на скитите. Би могло да се направи следното предположение – докато Слънчевата майка е богиня на земята като цяло, то Домна царица е богиня на ограденото пространство – града и е също шаманка. Нейният шамански образ (търсенето на билка за зачеване, летенето след св. Еньо) се предава на децата й св. Никола и св. Иван. Домна царица може донякъде да се сравни с “скитската” Табити. – богиня на свещения и домашен огън.
Част от тези й функции са преминали върху Божата майка при приемане на християнството.

ЯНКУЛ

В различните части на страната  той се среща под различни имена. Известен е като Янкул войвода, Дан войвода, Стари Яно, Данкул войвода. Той се представя като богат човек, притежаващ много стада и голямо семейство. Той е наричан бан, т. е.  управител на област. В неговия образ са вплетени много жречески функции, които го свързват силно с св. Иван, а именно кумството и побратимството, венчаването и кръщаването.  Неговият син става цар по желание на коледарите. Едно от имената му  - Дан, напомня силно на Тангра.  Жената на Янкул е известна като Янкулица, Яна, Дана. Тези имена напомнят за Деница, сестрата на Слънцето. Деница змеица е момата , която открива Дан войвода по време на лов.

СВЕТИ ИВАН

Той е единият от тримата най-важни светци в българския фолклор. Той участва при разделянето на небето, а може да се предположи и на земята според една песен от Македония. При разделянето на небето , на св. Иван се пада кумството и побратимството. Св. Иван се представя като строител на три църкви, в които да свещенодейства – да венчава, да  кръщава и да прощава. Тези му функции го правят първия свещеник, жрец. По християнски маниер св. Иван кръщава Млада Бога, който както бе казано по-горе , съответства на Слънцето. Светецът има три основни празника – Ивановден, Еньовден и Секновение. Името му Еньо го свързва с персонаж от третата група, а именно Стари Яно или Янкул.

СВЕТИ ИЛИЯ

Той е третият главен светец в българския фолклор. При разделянето на небето на него се падат летни гръмове и трескове . Когато се разделя земята на него се пада Каравлашко, която не почита християнския Бог  и семейните ценности. В тези песни са представени ясно функциите на светеца, а именно покровител на плодородието, на различни болести, предава божия закон на хората. Св. Илия притежава райските ключове, с които затваря и пуска дъждовните облаци. Светецът се представя също и като борещ се с ламя, която вреди на плодородието. По същия начин се представя и св. Георги, както и змеят-стопанин на синура. Освен тези му функции св. Илия е и викач на боговете (светиите) за трапезата на св. Петка или св. Неделя, както и на царя. Като жертвени животни на св. Илия са бика и овена, а в древни времена и елена. Известна е легендата за саможертвата на елена, който се явявал на този или на други празници (Гергьовден, Преображение) за да бъде принесен в жертва. Това са все жертви, свързващи се с Слънцето, а еленът дори и с предците.

СВЕТИ НИКОЛА

Това е вторият светец, който се почита силно в България и присъства в фолклора. Св. Никола се представя като по-стар брат на св. Иван. При разделянето на небето на него се падат северните морета – да помага на лодкарите (гемиджиите), както и “служби и трапези”. Тези му функции го определят  също както св. Иван като жрец, който отговаря за жертвоприношенията и правилното извършване на обредите. В много песни той се представя като покровител и раздаващ плодородие Св. Никола превежда Младия Бог от старата в новата година. Според някои изследователи светецът има шамански функции и действия Той е шаман, главен жрец,помагащ на другите шамани, жреци, опитващи се да достигнат Света гора.. По време на трапеза св. Никола заспива (унася се) и духът му отива да спасява гемиджии в морето. Това състояние е характерно за шаманите.  В този тип светецът винаги се нарича главен светец.  Светията се представя като строител на златна черква, чието градиво не достига и той се нуждае от заем от сестра му Ангелина – змеица и вдовица, живееща в Долна земя. Тази черква може да съответства на годината или по-скоро на дома на жреца. В лицето на св. Никола много изследователи виждат образа на “славянския” Велес, който също се представя като жрец – покровител на богатството, музиката , научил хората да сеят и орат, лечението, мъдростта, водач на пътешествениците, звезден пастир. Много от тези функции на Велес , споменати в речника на древните имена и думи в “Влескнига”, напомнят за шамански функции.

ОГНЕНА МАРИНА

Тя се почита за предпазване от пожари. Огнена Марина има царски произход. Нейната майка е Домна царица, която я ражда след като взема билка за да зачене, дадена й от Слънцето. Светицата е обречена да стане жена на Слънцето и то я взема на Гергьовден. Нейният празник  (17 юли) се пада в средата на лятото и е известен като Горещници, траещ три дена. На него се пали нов, божи, див огън, който е бил загасен на първия Горещник (15 юли). Името й се смесва с това на Богородица – света Мария. Самото име Марина може да се преведе като “огнена, слънчева”, тъй като е от един корен с източноиранското название на Слънцето “mar”. В Странджа, Родопите и по поречието на р. Струма и р. Места светицата е известна като господарка на змиите и лечителка от тяхното ухапване. Тя се почита като лечителка и покровителка на брака. От една песен за разделяне на земята между трима светци се разбира, че св. Илия, св. Иван и св. Никола са братя на светицата.

АРХАНГЕЛ МИХАИЛ

Единственият от всички архангели, намерил място в българския фолклор е архангел Михаил. Той се представя като пратеник на Бога , за да вземе душата на човека и да я заведе в рая или просто като пратеник, изпълняващ поръките на Господ или светците. Архангел Михаил се представя като притежаващ стада и семейство девет “костадина”, т.е. царе. Според една песен Божата майка засажда три дървета, които завързват златни ябълки . Тези дървета ги пази архангел, който може да се сметне, че е архангел Михаил. След като узреят ябълките се вземат от своя пазач и служат за лекуване. От тази песен може да се изведе още една функция на архангел Михаил, а именно лечителската. Архангел Михаил може да се сметне за първия смъртен цар и шаман, равняващ се на авестийския Йима и ведийския Яма. Основание за това дават песните, в които името му се свързва с това на Янкул и наличието на синове, наричани “костадина”, обобщаващо название за цар. Името му естествено е взето от християнството.

СВЕТИ ДИМИТЪР

Вярва се, че св. Димитър носи зима, докато св. Георги  - лято. Празниците на двамата светци очертават границите на два периода – усиленото лято и времето за почивка зима. Св. Димитър се представя като белобрад старец, по-голям брат на св. Георги. На Димитровден се разпускат работниците. Св. Димитър не е от най-срещаните персонажи в българския фолклор. Съботата преди празника се прави Димитровска задушница. Според древнобългарския календар денят на св. Димитър се пада в събота, което навежда на мисълта, че двата празника са били на един и същи ден.

СВЕТИ ГЕОРГИ

Св. Георги е един от най-почитаните светци в България. Той се смята за покровител на възраждащата се природа и на стадата от овце. Светецът се представя като борещ се с ламя, която задържа плодородието. Св. Георги винаги се представя на бял кон. Денят му се свързва с скриването на Плеядите и е смятан  за един от плеядните светци, заедно с по-големия му брат св. Димитър и св. Архангел Михаил.

ГОСПОД

В българския фолклор неговия образ няма нищо общо с християнското му възприемане. Нарича се Вишен или дядо господ. Представя се като строител на църква от човешки души, което го прави господар на живота и смъртта. В фолклора се изобразява по два начина – антропоморфно и фитоморфно. В антропоморфен вид той се представя като яздещ кон или сур елен, разделящ света между светците след сътворението. Във фитоморфен вид той най-често се представя като дърво. Дървото е символ на оста между световете, както и на голямото семейство. Българският Господ не олицетворява небето само по себе си, а е творческите сили, привеждащи хаоса в ред. Димитър Маринов казва, че в българския фолклор няма следи от почитане на небето. Господ е по-скоро мъжа в едно семейство, а земята – майката, съпругата в това семейство. Те са стопаните на една къща. Съществува вярване, че в далечни времена Господ е ходел и живял на земята, но впоследствие се оттегля на небето.

ЦАР КОСТАДИН

Това е  много срещан персонаж в българския фолклор. Най-често се споменава в песните за падане на царство. Противно на мисълта , че може да изобразява византийския император, той е владетел на Каравлашко и Богданско. Цар Костадин е български владетел. Участието му в различни по съдържание песни дава основание да се смята, че името Костадин е обобщаващо за цар. Според една песен цар Костадин се смята за узурпатор на властта, но впоследствие я предава на законния наследник, който носи името Иванчо. То напомня за св. Иван, което ни дава основание да се смята , че св. Иван – Янкул е първият владетел.

КРАЛ БУДИН

Като персонаж той е рядко срещан в песните, но тук се разглежда поради наличието в фолклора ни на град Будин (Будим). Самото название “крал Будин” означава крал (владетел) на град Будим. В една песен този владетел  се представя като имащ син Михаил и дъщеря Ирина. Самото това сведение  ни отпраща към Дан войвода, а и към архангел Михаил, които са владетели на този град. Изследователите свързват името на града с Будапеща, но той може да се свърже и с старото име на Видин, което е Бъдинъ.
По-скоро това е условен град – столица на Българската държава. Той е центърът - стожерът на страната, съответстващ на Полярната звезда (Златния стожер).